„Говори с него! Това е просто поредното чудовище от игрите.“ Хуан преобрази образа му в шут и вече не му беше толкова трудно да почне разговор.
— Декан Блънт, какво мислите за часа по конструиране?
Старите очи се обърнаха към него.
— Въобще не ми пука, господин Ороско.
„Добре!“ В мрежата имаше доста публична информация за Блънт, включително някаква кореспонденция, свързана с наследство. Това беше добра тема да се привлече вниманието на възрастните.
За щастие Блънт продължи:
— Аз не съм като повечето тук. Не съм бил сенилен. По принцип въобще не трябваше да съм тук.
— По принцип? — Може би щеше да има късмет, ако имитираше едновремешните психоаналитични програми.
— Да. През 2012-а бях декан на факултета по изкуствата. Щях да стана и ректор, но ме пенсионираха.
Хуан вече знаеше това.
— Понеже не сте се научили да носите.
Блънт присви очи.
— Просто не исках. Мислех, че ще е краткотрайно увлечение. Оказа се, че съм сгрешил и платих тежка цена. Но сега нещата се промениха. — В очите му заблещукаха пламъчета. — Изкарах четири семестъра в това обучение за възрастни. Сега автобиографията ми е някъде из етера.
— Сигурно познавате доста важни хора.
— Така е. Успехът ми е въпрос на време.
— Знаете ли, може би мога да ви помогна. Е, не точно аз. Участвам в едно сдружение, което може да ви заинтересува.
— Така ли?
Явно знаеше какво значи сдружение. Хуан му обясни за предложението на Големия гущер.
— От това може да паднат добри пари. — Показа му сертификатите и се зачуди каква ли е сумата, която вижда Блънт.
Старецът присви очи, явно проверяваше валидността на документа. След минута кимна, но каза:
— Все пак парите не са всичко, особено в моята ситуация.
— Обзалагам се, че този, който стои зад сертификата, е много влиятелен. Може би ще го убедите да ви помогне с каквото желаете.
— Възможно е.
Поговориха си още няколко минути. След това сред учениците настъпи оживление: някои от проектите бяха дали резултат. Поне два екипа бяха успели да направят подвижни комуникационни възли. Наоколо пърхаха хартиени крилца. Един рояк пълзеше по тревата и краката на мебелите. Засега съществата не закачаха дрехите, но бяха много досадни. Хуан изгори няколко, но останалите продължиха да напредват.
Ороско → Блънт: <sm>Чуваш ли ме?</sm>
— Разбира се — отвърна възрастният мъж.
Значи въпреки претенциите си Блънт не можеше да се оправя със съобщенията, дори и с най-елементарното писане с пръсти.
Часът така или иначе беше почти приключил. Хуан погледна навън. Беше малко обезсърчен. Беше покрил почти всички от списъка и Уинстън Блънт бе най-доброто му попадение: човек, който дори не се оправяше със съобщенията.
— Обмислете офертата ми, господин Блънт. И не забравяйте, че ще ми трябват само няколко души. — Блънт посрещна предупреждението му с усмивка. — Междувременно ще проуча и другите възможности.
И Хуан кимна към странния новак Робърт Гу.
Уинстън Блънт не обърна глава, но все пак хвърли един кос поглед. За момент лицето му се напрегна, после той се усмихна.
— Дано бог се смили над душата ви, Ороско.
Хуан успя да засече Робърт Гу чак в петък, в другия предмет на Чумлиг. Креативното съчиняване беше един от най-слабите му предмети. Учителката караше учениците да станат и да представят изпълненията си пред целия клас. Беше достатъчно лошо да гледаш как останалите се провалят и съвсем непоносимо, когато дойде твоят ред. Обикновено по-голямата част от вниманието на Хуан беше заета с притеснения, но днес той имаше други грижи, които блокираха обичайната паника.
Беше се присвил на един от задните чинове и наблюдаваше останалите. Уинстън Блънт бе тук, което беше изненадващо. Той мразеше този предмет почти колкото конструирането. „Но пък прие офертата ми.“ Сметката на Гущера показваше, че старецът се е присъединил към сдружението.
В другия край на стаята Робърт Гу се взираше в информационния лист. Сякаш дори това представляваше трудност за него. Но Гу беше от семейство на военни, а според инструкциите това беше голям плюс. Ако успееше да го привлече в сдружението, щеше да получи солиден бонус.