Повечето ученици гледаха Чумлиг. Може би само се правеха, че слушат, но когато тя задаваше въпроси, получаваше сравнително точни отговори.
И тогава, много по-скоро, отколкото предполагаше…
— Днес ще свършим рано, така че има време само за още една презентация — каза Чумлиг. „По дяволите, какви ги говори?“ Учителката погледна право към него. — Професор Гу, покажете ни вашата композиция.
Хуан се върна на мястото си, почти без да обръща внимание на анализа на Чумлиг. Тя винаги внимаваше с публичната критика, но очевидно представянето му не беше добро. Само близнаците Раднър се бяха изказали положително. Някой, приличаше на заек, му се хилеше сред тълпата. „Кой е тоя?“
— … така че има време само за още една презентация — завърши Чумлиг. — Професор Гу, покажете ни вашата композиция.
Хуан се извъртя към чина на Гу. Че каква ли презентация можеше да направи той?
Робърт Гу явно също се чудеше.
— Не разполагаме нищо, което класът би оценил. Не разбирам от аудио-визуални проекти.
Чумлиг се усмихна широко. Хуан знаеше, че когато се усмихне така, извиненията не помагат.
— Не е така, професоре. Вие сте били — вие сте поет.
— Наистина.
— Ето, давам ви задача.
Гу изглеждаше млад, но когато завъртя глава към учителката, в погледа му имаше толкова сила… „Де да можех и аз да гледам така, когато Чумлиг ме притисне.“ Младият старец помълча няколко секунди, след което отвърна спокойно.
— Написал съм нещо кратко, но както казах, му липсват — погледът му обходи залата и се спря на Хуан — ефектите, които някои очакват.
— Ще се справите и само с думи. Моля, заповядайте.
Гу стана и слезе по стъпалата. Движеше се бързо и някак спазматично. Всички го гледаха — точно както искаше Чумлиг.
Учителката се отдръпна и Робърт застана пред класа. Естествено не можеше да отвори дисплей, но и не гледаше листа си. Просто погледна учениците и каза:
— Кратка поема от триста думи. Ще ви разкажа за земята около нас — такава, каквато е в действителност. — Ръката му се протегна към отворения прозорец.
И след това просто… заговори. Без специални ефекти, без думи, които да проблясват във въздуха. А сякаш и не беше поема, защото гласът му не беше монотонен. Робърт Гу просто говореше за поляните около училището. За миризмата на трева и сутрешната роса. Ставаше дума за обикновените неща, които човек вижда всеки ден, освен, разбира се, ако не ползва устройствата си, за да променя гледката.
А след това Хуан вече не осъзнаваше думите. Той виждаше, беше там. Съзнанието му се понесе над долината, проследи речното корито, стигна почти до подножието на Пирамид Хил… и тогава Робърт внезапно млъкна и Хуан отново се озова на задния чин в класната стая. Остана замаян за няколко секунди. Това бяха само думи. Но бяха постигнали повече от визуалните ефекти. Той дори беше усетил миризмата на изсъхвалата тръстика край речния бряг.
Известно време никой не продума. Чумлиг гледаше със стъклен поглед. Или беше много впечатлена, или се ровеше в мрежата.
В този момент откъм редицата на старците излетя една класическа птичка, направи едно кръгче и осра Робърт Гу. Фред и Джери избухнаха в смях, а след малко ги последваха и другите.
Разбира се, Гу не виждаше специалните ефекти и се обърка за няколко секунди. После се завъртя към близнаците.
— Ученици! — Чумлиг май наистина се беше ядосала. Смехът престана и всички заръкопляскаха учтиво. Хуан забеляза, че Чумлиг ги сканира внимателно. Обикновено не обръщаше внимание на такива шеги, но сега явно искаше да накаже виновника. Погледът й се спря на редицата със старците и тя сякаш се изненада.
— Много добре. Благодаря ти, Робърт. Това е всичко за днес. Следващата ви задача е да се съберете на групи и да усъвършенствате проектите си. Може сами да си подберете партньорите. Изпратете ми списъка с екипите и проектите преди следващата ни среща.
След това прозвуча звънецът — всъщност беше задействан от Чумлиг. Хуан се озова на опашката от ръгащи се деца, които напираха към вратата. Все още беше леко замаян от странната „виртуална“ виртуална реалност, която беше създал Гу.
Зад него Робърт най-сетне бе осъзнал, че часът е свършил. След няколко секунди щеше да е навън. „Сега ми е шансът да го включа в сдружението.“ А може би и за нещо друго. Замисли се за думите на стареца. Може би можеха да се сработят. Всички се бяха смели на Робърт Гу. Но преди птичката и преди смеха Хуан беше усетил нямото им възхищение. „И той го постигна само с думи…“