Когато се изправи пред класа, Робърт беше повече раздразнен, отколкото нервен. Беше предизвиквал възхищение тридесет години. Щеше да се справи и днес. Обърна се и погледна учениците.
— Кратка поема от триста думи. Ще ви разкажа за земята около нас — такава, каквато е в действителност. — Поемата беше пасторално клише, което бе написал предната вечер въз основа на спомените си от Сан Диего. За известно време думите му имаха ефект, почти като едно време.
Когато приключи, настана абсолютна тишина. Децата се впечатляваха лесно. Той погледна редицата на възрастните и видя враждебната усмивка на Уинстън Блънт. „Завиждаш както винаги, а, Уини?“
След това две идиотчета отпред започнаха да се хилят. Това повлече и останалите.
— Ученици! — Чумлиг пристъпи напред и всички заръкопляскаха, дори Блънт.
Учителката каза няколко думи, след което прозвуча звънецът. Децата се втурнаха към вратата и той ги последва.
— Робърт, остани за момент. Камбаната не биеше за теб. — Учителката се усмихна, доволна от метафората. — Поемата ти беше много хубава. Искам да ти се извиня заради учениците. Нямаха право да ти… — Тя посочи над главата му.
— Какво?
— Няма значение. Виждаш ли, те не са особено талантливи. А ти хич не приличаш на седемдесет и пет годишен. Модерната медицина наистина прави чудеса. Работила съм с възрастни ученици и разбирам проблемите ти.
— Така ли?
— Всичко, което направиш тук, ще е от полза за учениците. Надявам се, че ще останеш и ще им помогнеш. Преработи поемата си с някой друг. Те могат да се научат от теб, а ти ще усвоиш умения, с които ще ти е по-лесно в съвременния свят.
Робърт се усмихна. Винаги се намираха кретени като Луиз Чумлиг. За щастие тя насочи вниманието си към нещо друго.
— Кое време стана! Трябва да започвам дистанционното обучение. Моля да ме извиниш. — Обърна се, застана в центъра на стаята и размаха ръка към чиновете. — Добър ден, ученици. Санди, спри да си играеш с еднорозите!
Робърт погледна празната стая и жената, която си говореше сама. Толкова много технология…
Докато излизаше, Робърт се замисли. Можеше да е и по-зле. Малката му поема беше повече от достатъчна за тези хора. Дори Уини Блънт беше ръкопляскал. Да впечатлиш човек, който те мрази, си е повод за триумф.
— Господин Гу?
Робърт се обърна. Беше хлапето Ороско, стоеше до вратата на стаята.
— Здрасти. — Той му се усмихна учтиво.
Може би прекалено учтиво. Ороско тръгна заедно с него.
— Поемата ви е чудесна.
— Много си любезен.
— Накара ме да се почувствам, сякаш наистина съм там, на открито. И то без никаква електроника. — Погледът му беше пълен с възхищение, което щеше да значи нещо, ако говорещият беше някой, който си струва. — Обзалагам се, че сте добър — като хората, които рекламират игри.
— Може би.
— Забелязах, че не носите. Мога да ви помогна с това. Можем да направим екип. Вие ще ми помогнете с думите. — Останалото се изля наведнъж. — Можем да си бъдем полезни един на друг, а освен това искам да ви предложа една сделка. Ще паднат доста пари. Вашият приятел Уинстън Блънт вече се включи.
Следващите няколко крачки бяха изминати в мълчание.
— Е, професоре, какво мислите?
Робърт се усмихна учтиво и точно когато лицето на хлапето се озари от усмивка, отвърна:
— Виж сега, младежо, по-скоро адът ще замръзне, отколкото аз да работя със стар глупак като Блънт или с млад като теб.
Момчето се отдръпна, сякаш го бяха зашлевили през лицето. Робърт продължи напред, усмихваше се. Не беше кой знае какво, но също като поемата, все беше някакъв старт.
7.
Инцидентът с Езра Паунд
Сутрешните прозрения на Робърт имаха и тъмна страна. Понякога се събуждаше не с решение, а с ужасяващото усещане, че някой проблем е истински и очевидно неразрешим. Понякога заплахата беше изненадваща, но по-често беше някакво познато неудобство, прераснало в проблем. Пристъпите на паника обикновено водеха до правилни решения, като това да скрие най-ранните си стихотворения от широката публика, за да не се види колко са наивни.
Но много рядко се случваше проблемът да е наистина неразрешим.