Но сега трябваше да свърши нещо по-важно.
— Знам, Мири. И мисля, че ти помогна много на дядо, откакто дойде да живее тук. — Старецът още щеше да търси обувките си, ако не беше тя. — Но помниш ли какво ти казах, когато дойде дядо? Той не е съвсем добър човек. — „Освен когато не се нуждае от услуга или не иска да ти направи някаква мръсотия — тогава може да очарова всеки.“
— Да, помня.
— Това, което е казал, за да те обиди, няма нищо общо с това дали си добра, лоша, умна или глупава.
— Може би аз бях твърде настъпателна. Ти не го видя тази сутрин, Боб. Толкова беше тъжен. Страх го е, че няма да може да пише повече. И му липсва баба. Тоест Лена. И на мен ми липсва Лена…
— Това не е твой проблем, Мири. — Боб погледна Алис. — Проблемът е мой и аз се оплесках. Твоята работа е в прогимназия Феърмонт.
— Всъщност е гимназия.
— Добре де. Преди да дойде дядо, ти се тревожеше само за училище. Нали искахте да променяте мястото за Хелоуин?
На лицето на Мири се появи следа от предишния ентусиазъм.
— Да. Ще правим цялата история на СпилбъргРоулинг. Анет ще…
— Значи ще се съсредоточиш върху това и върху уроците. Това е твоята задача, скъпа.
— Ами Робърт?
„Робърт да върви на майната си!“
— Аз ще говоря с него. Права си, че има проблем. Но знаеш ли, трябва да научиш нещо. Някои хора сами си създават проблеми. И не спират да нараняват себе си и околните. Когато случаят е такъв, не бива да страдаш заради тях.
Мири — допреди миг толкова нещастна — го погледна и стисна устни по познатия му инатлив начин.
— Може би е вярно за другите хора… но това е моят дядо.
8.
Не съдържа полезни части
След въпросната събота Робърт Гу прекарваше възможно по-малко време в дома на сина си. Спеше в стаята на втория етаж. Понякога дори вечеряше в трапезарията. Мири винаги беше някъде другаде. Алис беше безмълвна като камък, а когато Боб си дойдеше, гостоприемството ставаше още по-малко. Робърт живееше назаем и това нямаше нищо общо със здравословното му състояние.
Често киснеше в празните класни стаи и четеше старите си книги. Освен това се ровеше в мрежата. Чумлиг му беше показала няколко неща на листа — нямаха нищо общо с програмите на WinME.
И обикаляше из града. Повече от любопитство към автоматичните коли, отколкото за да разглежда Сан Диего. Всъщност предградията бяха все така еднообразни като едно време. Но Робърт беше открил, че новото му аз има увлечение към уредите. В настоящето навсякъде имаше криптиращи машини. В стените, по клоните на дърветата, дори заровени из поляните. И работеха безшумно по двадесет и четири часа на ден. Той се чудеше докъде ли се простират.
Един ден след училище пое на изток, отвъд безкрайните предградия. Къщите свършиха чак когато се приближи към планината. На двадесетина мили преди Ел Кахон се озова на място, което приличаше на бойно поле. Над сградите в далечината се вдигаше пушилка, а когато смъкна прозореца, чу нещо като артилерийски огън. Покрай пътя се издигаше висока ограда и по нея беше изписано: „ЮП/Експрес“.
След малко странното място остана зад него.
Магистралата се изкачваше на около хиляда и двеста метра. Автомобилът бавно ускоряваше. Според малкия дисплей на листа се движеха със 120 мили в час. Пейзажът се разми — прозорецът се вдигна автоматично. Робърт подминаваше ръчно управляемите коли в дясното поле, сякаш бяха спрели. „Някой ден пак трябва да се науча да карам.“
Скоро прехвърли билото. Колата забави, вземаше завоите с около петдесет мили. Той си спомни как едно време караше по този път с Лена, някъде през 1970-а. Лена Луелин беше за първи път в Калифорния, всъщност въобще в САЩ. Удивляваше се от огромните размери на всичко, сравнено с родната й Британия. Беше толкова открити и доверчива… Е, това беше, преди да реши да специализира психиатрия.
Отпред и отдолу се простираше безкрайна пустиня. Робърт слезе от планината, зави по магистрала 8 и подкара към парка Анза Борего. Тук, долу, нещата изглеждаха така, както по времето, когато ходеше на училище.
По тези малки пътища имаше много пътни знаци. Някои бяха ръждясали и криви, но поне бяха истински. Забеляза един знак стоп, надупчен от куршуми. Беше красиво. Малко по-напред се натъкна на черен път през пустинята. Автомобилът се обади: