Но освен това го имаше и нещото, което Хуан наричаше „цялостно управление“.
Измина една седмица. Робърт се упражняваше с облеклото за начинаещи, повтаряше триковете, на които го бе научил Хуан. В началото и най-простите жестове не вършеха работа. Но той продължаваше да се упражнява, отново и отново, и искрено се радваше на всеки успех.
Почти като дете, на което са подарили нова игра — или като дресиран плъх.
Когато дойде телефонното обаждане, реши, че е получил удар. Пред очите му заблестяха светлини и отнякъде се чу бръмчащ звук. След малко шумът премина в думи:
— … много… бих искал… интервю…
Аха! Спам или някакъв репортер.
— Че защо пък да ви давам интервю?
— Бззз кратко инт… вю.
— Дори и кратко — отговори Робърт по рефлекс. Отдавна не бе получавал възможността да отреже някой журналист.
Светлината все още беше безформена, но след като си оправи яката, гласът стана ясен и силен.
— Казвам се Шариф. Зулфикар Шариф. Интервюто ще е за дисертацията ми по английска литература.
Робърт погледна встрани, сви рамене и отново погледна. Този път успя: посетителят му се появи в средата на спалнята. „Трябва да кажа на Хуан за това!“ Това беше първият му успех с триизмерната визуализация. Робърт стана и заобиколи госта. Образът изглеждаше съвсем солиден и истински. Но пък сянката беше противоположна на осветлението. „Хм, по чия вина ли е това?“
Посетителят му беше тъмнокож — индиец или може би пакистанец — и имаше лек акцент.
— Моля ви, сър, не ми отказвайте! За мен ще е голяма чест да ви интервюирам. Вие сте богатство за цялото човечество.
Робърт закрачи около него, все още изненадан от формата на съобщението.
— Ще ви отнема съвсем малко време, сър! Само за това моля. — Образът огледа стаята, вероятно виждаше какво има в нея. Робърт не беше успял да настрои фалшив фон. Хуан трябваше да му покаже това вчера, но се бяха заплеснали в другата част от сделката — да научи детето на английски. Горкият Хуан беше почти неграмотен. Този Шариф сякаш беше друго нещо. „Колко ли са умни днешните студенти?“
Специално този изглеждаше съвсем отчаян. Погледът му се спря на нещо зад Робърт.
— Книги! Виждам, че все още предпочитате истинските неща.
„Библиотеката“ на Робърт беше направена от пластмаса и картон, но пък съдържаше всичко, което бе изровил от мазето. Едно време изобщо нямаше да погледне някои от авторите — например Киплинг, — но сега това бе всичко, с което разполагаше. Той отново погледна Шариф.
— Така е. Накъде биете, господин Шариф?
— Мислех си, че споделяме едни и същи ценности. Като ми помогнете, ще помогнете и на себе си. — Той направи пауза — може би слушаше някакъв вътрешен глас? Откакто беше започнал уроците с Хуан, Робърт се отнасяше с подозрение към хора, слушащи вътрешните си гласове. — Може би ще се споразумеем някак. Бих дал почти всичко, за да поговоря с вас няколко часа. Мога да бъда личният ви оператор в телефонните услуги. Вече съм експерт, така си плащам обучението. Мога да ви въведа в съвременния свят.
— Вече си имам наставник. — Това изявление малко го изненада, но пък беше вярно: имаше си Хуан.
Отново последва многозначително мълчание.
— Ясно. — Образът на Шариф, беше почти перфектен с изключение на сянката и обувките, които леко потъваха в пода, заобиколи Робърт. Може би, за да разгледа книгите? Робърт имаше нови въпроси към Хуан Ороско. — Тези са перманентно напечатани, нали?
— Разбира се!
— Чудесно! Знаете ли… ако искате, мога да ви покажа университетската библиотека.
Милиони книги.
— Мога да отида и сам по всяко време. — Но досега не се беше осмелил. Погледна малката си библиотека. В средните векове само богаташите можели да си позволят толкова книги. А ето че днес те отново бяха станали рядкост. Но в Университета на Сан Диего имаше истинска, реална библиотека. Едно посещение със завършващ студент щеше да му припомни старите времена.