— Кога?
— Защо не сега?
Робърт трябваше да уведоми Хуан, че следобедната им сесия се отменя. За момент изпита необичайно притеснение. Хуан щеше да му показва как се прави търсене с поглед, а Робърт му беше обещал да поработят върху метриката. След миг избута съжаленията настрани.
— Ами да тръгваме.
Взе кола до университета. По някаква причина не можеше да вижда ясно образа на Шариф в автомобила. Чуваше се само гласът, който искаше мнението му за почти всичко, което виждаха по пътя.
Робърт и преди бе минавал покрай този район, но днес щеше да види в какво се е превърнал. След Фолбрук следваха обичайните скучни предградия. Малко по на север подкара покрай безкрайна редица сиво-зелени сгради. Тук-там между каньоните се виждаха закрити коридори.
— Бионаучните лаборатории — обясни Шариф. — По-голямата част е под земята. — Изпрати към Робърт различни образи и детайли. Така значи, тези сгради без врати и прозорци не бяха някакви футуристични жилища. Всъщност вътре се намираха само няколко десетки хора, а коридорите се използваха за пренасяне на биопробите.
Може би в тези подземия се създаваха ужасяващи неща. Но също така и чудесни. Робърт ги поздрави наум. Технологиите, с които го бяха спасили, бяха изобретени в такива места.
Това бяха покрайнините на университета. Робърт се приготви за неразбираемия футуризъм, който го очакваше в кампуса. Колата зави по Тори Пайнс. Пътят изглеждаше почти така, както го помнеше, въпреки че нямаше светофари. Трафикът на кръстовищата се точеше спокойно, със свръхестествена грация. „Някой път трябва да напиша нещо за тайния живот на автомобилите.“ Досега не беше виждал кола да спира, освен да вземе или да остави пътник. В пустинята колата му беше тръгнала почти веднага, но щом се върна на пътя, вече го чакаше друга. Колите винаги се движеха. Представи си как непрекъснато обикалят из областта, за да не се налага на никой да чака повече от няколко минути. „Но какво ли правят нощем, когато няма толкова голямо натоварване?“ Това щеше да е темата на стихотворението. Дали имаше скрити гаражи и паркинги? Все някъде трябваше да има сервиз за поправка. Може би не спираха по друга причина. Дали пък, когато нямаше клиенти, колите не се събираха като онези японски роботи-играчки, за да се превърнат в товарен камион и да пренасят тежки товари?
Във всеки случай старият паркинг беше заменен от затревени площи и офис сгради в новия стил. Робърт реши да спре близо до мястото, където преди се намираше факултетът по приложна математика и физика.
— Нищо не е същото, дори сградите. — Сега сякаш имаше повече открити пространства.
— Не се притеснявайте, професоре. — Образът на Шариф все още не се виждаше. Гласът му звучеше, сякаш чете от някаква брошура. — Кампусът на Сан Диего е по-особен и не толкова традиционен като останалите. Повечето сгради са възстановени след земетресението в Роуз Кениън. Ето така изглежда официално. — Внезапно сградите добиха по-груб и стабилен вид, горе-долу както ги помнеше.
Робърт отметна фалшивата гледка с жест, който му бе показал Хуан.
— Не променяйте пейзажа, господин Шариф.
— Извинете.
Робърт бавно пое на изток, оглеждаше околността. На игрищата беше също толкова оживено като през седемдесетте. Вървяха поне десетина мача по европейски и американски футбол. Робърт никога не бе играл футбол, но се гордееше, че в университета се играе на много по-високо ниво, отколкото в останалите училища.
Хората изглеждаха обикновени. Виждаха се познатите раници, от някои стърчаха дръжки на тенис ракети.
Мнозина си говореха сами, размахваха ръце във въздуха. В това нямаше нищо ново: Робърт винаги се бе забавлявал на пристрастените към мобилните телефони. Но тук хората бяха по-нахални, отколкото в гимназия Феърмонт. Имаше нещо глупаво в това човек да спре, да потупа колана си и да заговори на въздуха.
Новата страст на Робърт беше да наблюдава всичко и той скоро забеляза нещо, което предишното му аз вероятно щеше да пропусне. Наоколо беше пълно с доста младежи, но също така имаше и много възрастни. Един на всеки десет беше стар колкото него. Един на всеки трима беше от така наречената „пенсионна възраст“. След като се загледа по-подробно, забеляза и неколцина, при които модерната медицина беше сработила. Кожата им беше гладка, походката стабилна и изглеждаха почти млади.