Следващата гледка го зарадва още повече: срещу него се появиха двама старци — и двамата носеха истински книги! Робърт искаше да грабне ръцете им и да затанцуват, но вместо това само се усмихна широко.
Шариф каза, че в книжарницата и нормалните сгради нямало да намерят истински книги.
— Университетската библиотека е най-добрият ви шанс, професоре.
Робърт тръгна надолу по лекия наклон. Евкалиптите бяха станали по-високи, отколкото ги помнеше. Вятърът разлюляваше изсъхналите им корони. Под краката му хрущяха остатъци от кора и клончета. Някъде отпред чу песен.
След малко видя библиотеката „Гейсел“ през клоните на дърветата. Непроменена след толкова много години! Поддържащите колони бяха покрити с бръшлян, но в него нямаше нищо виртуално. Робърт пристъпи напред и се огледа.
— Професоре, ако завиете надясно, ще стигнете до…
Робърт си спомняше пътя, но се поколеба.
— Да?
— Оп, завийте наляво. Пеещите са блокирали централния вход.
— Те всъщност за какво пеят?
Отговор не последва.
Робърт сви рамене и тръгна покрай северната страна на сградата, към мястото, където преди бе имало паркинг. Библиотеката се извисяваше над него. Спомни си многото критики, че сградата имала прекалено футуристичен вид. Практически сградата наистина изглеждаше като нещо от космоса. Шестте етажа представляваха гигантски осмостенник, чийто ръб опираше в земята и бе подпрян от двадесетметрови колони. По времето на Робърт сградата беше направена от бетон и стъкло, но сега лозите бяха достигнали петия етаж и закриваха гледката. Сякаш библиотеката беше древна планина, а колоните — зелени корени, вкопани в земята.
Пеенето ставаше все по-силно. Сякаш пееха „Марсилезата“, но освен това имаше и викове, които напомняха на едновремешен студентски протест.
Вече беше под навеса и вдигна поглед, за да види къде бетонът се подава над бръшляна.
Странно. Ръбовете на всеки етаж бяха прави, но бетонът беше прорязан от необичайни сребристи линии, които блестяха на слънчевата светлина.
— Шариф?
Не последва отговор. „Трябва да потърся обяснението.“ Хуан Ороско правеше такива търсения, без да се замисли. Робърт се усмихна — може би обяснението беше в традиционно странната архитектура на кампуса.
Спусна се по една стълбичка и се озова на товарна рампа. Това сякаш беше най-прекият път към библиотеката. На стената имаше избелял надпис „Само за упълномощени лица“. Товарната врата беше спусната, но до нея имаше по-малка вратичка за хора. От сградата се чуваше някакво бръмчене, като от дърводелска машина. Той си спомни какво му бе обяснявал Хуан за локалните гледки. Размаха ръка експериментално. Нищо. Размаха я отново, този път променяйки леко жеста. Рампата беше покрита с надписи „Вход забранен“. Погледна леко нагоре, към мястото, където вероятно се намираше главният вход. Около пеещите се виждаше бледолилав ореол, пулсиращ в такт с пеенето. Отгоре плуваха думите: „Не на ГБП!“ Сега, когато чуваше едновременно реалните и отдалечените звуци, музиката се превърна в какофония.
— Какво става, Шариф?
Този път получи отговор:
— Поредният студентски протест. Няма да успеете през предната врата.
Той застина за момент, изпълнен с леко любопитство срещу какво протестират съвременните студенти. „Няма значение.“ Можеше да се поинтересува от това по-късно. Приближи към полуотворената врата и погледна в тъмния коридор. Въпреки множеството надписи не виждаше нещо, което да му пречи да влезе. Само че сега странният шум заглушаваше протестите: грубо, дращещо ръмжене, последвано от тишина.
Робърт пристъпи в коридора.
12.
Пазители на миналото, помощници на бъдещето
Още от основаването си Кабалът на Старейшините се събираше на шестия етаж на библиотеката — Уинстън Блънт го бе уредил чрез връзките си в университета. За известно време дори си имаха канцелария в едно от служебните помещения. Точно след земетресението в Роуз Кениън, когато малцина искаха да рискуват с високите етажи.
В началото Кабалът имаше повече от тридесет члена. Хората се сменяха през годините, но си оставаха предимно от университетския персонал.
С времето Кабалът се постопи. Самият Блънт се отдръпна от групата — откри, че му остават все по-малко услуги, на които да разчита. Плановете да възобнови кариерата си се съсредоточаваха около обучението във Феърмонт. След това малкият Ороско несъзнателно му показа пряк път: протестното движение срещу ГБП. А вътрешният кръг на Кабала беше перфектен за целта. Всъщност вътрешният кръг беше всичко, което бе останало от Кабала.