Блънт скочи — доколкото бе възможно с полувъзстановените му крайници.
— Нали каза, че долу има охрана?
— Мислех, че има! — Ривера също се изправи. — Ще ви покажа.
Пред очите на Блънт се появиха кадри от камерите от източната и северната страна на сградата.
Блънт отмахна образите.
— Искам да го видя в действителност. — Тръгна между рафтовете, а Ривера го последва.
— Ако знаехме за това, можеше да изпратим някой от нашите долу. — Това беше проблемът в днешно време. Сигурността беше толкова добра, че когато се сринеше, нямаше никой, който да се възползва! Блънт се замисли за новите си приоритети. Едно време декан Уинстън Блънт щеше да е на страната на институцията и да се опитва да покрие всичко. Днес… днес трябваше да се вдигне малко шум, за да се оправят нещата.
— Протестиращите виждат ли това?
— Не знам. Някои от визуалните опции са блокирани. — Ривера беше останал без дъх.
Завиха покрай асансьорите и канцелариите, които се намираха в средата на помещението.
— Каза, че днес има шанс да се появи Макс Хуертас?
— Дуй. Да. Има някакъв шанс. Няколко библиотеки започнаха проекта тази седмица, но нашата е най-голямата. — Хуертас не само стоеше зад ГБП, но и беше най-големият инвеститор в биотехнологичните лаборатории. Беше преобърнал университетския живот с безумната си инициатива, а управата въобще не се съпротивляваше.
Щом приближи прозореца, Блънт забави крачка. Обстановката беше много променена, отчасти заради страховитото земетресение и отчасти — заради отстъпчивостта на администрацията. В кампуса имаше повече дървета, а сградите сякаш бяха направени от сглобяеми плоскости. Малко му напомняше на годините, отпреди да завърши. „Построихме толкова красиво място, а после позволихме опортюнизмът, дистанционното обучение и лабораториите да го разсипят.“ Каква беше ползата, ако университетът имаше петстотин хиляди студенти, но загубеше душата си?
Застана до североизточния прозорец и погледна надолу. Оттук се виждаше почти отвесно към товарната рампа. А там стоеше някакъв тип и се оглеждаше. Карлос Ривера се приближи и също се взря надолу. Блънт забеляза, че младият му спътник всъщност гледа през пода — вероятно бе намерил някоя камера на долните етажи.
— Не е Макс Хуертас — каза Карлос — Той щеше да дойде с цяла банда лакеи.
— Да. — Но пък беше някой, който можеше да убеди пазачите да го пуснат. Блънт почука по стъклото. — Погледни нагоре бе, смотаняк! — Странно колко малко се виждаше отгоре. Непознатият се движеше странно, като старец, свикващ с възстановената си нервна система… Блънт започна да изпитва лошо предчувствие. Непознатият вдигна глава. Беше като да видиш в краката си плъх.
— О, боже! — Обзе го странна комбинация от отвращение и любопитство. — Доведи го тук.
След слънчевия ден коридорът беше доста тъмен и Робърт спря. Стените бяха покрити с драскотини, подът бе от гол бетон. Това определено не беше зона за посетители. Напомняше му на отдавна отминалите години, когато се промъкваше със състудентите си в подобни сервизни помещения.
Епифанията изобразяваше малки етикети по вратите и тавана, дори по пукнатините в стените. Не бяха особено информативни, предимно идентификационни номера и инструкции, каквито едно време се изписваха с боя. Но ако имаше желание, можеше да се поразтърси за информация. А имаше и някои неразбираеми. Например една замазана пукнатина с надпис: „Конзола-ОтраничениОбороти < 1.2mm:25s“.
Робърт тъкмо щеше да пусне търсене, когато забеляза над една врата надпис, броящ секундите:
00:07:03 Операция на Глобалния библиотечен проект: НЕ ВЛИЗАЙ!
Странно защо, но вратата беше отворена.
От другата страна се чуваше силен шум. Той измина няколко крачки покрай кашони, на които пишеше „Спасена информация“. В дъното на коридора, близо до някаква товарна количка, имаше друга отворена врата. Сега вече бе на познато място: беше стигнал до главното стълбище. Погледна нагоре към спираловидната стълба. Наоколо се носеха малки бели късчета. Снежинки? Едно от тях падна на ръката му и той видя, че е хартия.
Шумът се чу по-силно, но този път бе примесен с бучене като на гигантска прахосмукачка. Имаше нещо познато в тези звуци, въпреки че не ги свързваше със затворено пространство. Тръгна по стълбите, спираше на всяка площадка. Шумът и прахът бяха най-лоши на четвъртия етаж, където имаше табела „Сектор П-Я“. Вратата се отвори без проблем и той видя лавиците. Всички книги, за които си бе мечтал!