Робърт сви рамене. Нямаше никакво желание да говори за проблемите си с Боб и Мири.
— Просто съвпадение. Дойдох, защото… исках да видя книгите.
Блънт се усмихна неприветливо.
— Типично за теб — да се появиш в деня, в който почваме да ги горим.
— Терминът е разкъсване, декане — намеси се Ривера. — Почти всички късчета са запазени.
Робърт погледна парчето, което беше донесъл: нима то бе избегнало нерадостната съдба?
— Нищо не разбирам. Какво става? Що за лудост е да се унищожават книгите?
Уини не отговори, а махна на Карлос да му подаде парчето. Погледна го и усмивката му леко се разшири.
— Каква ирония. Започнали са от П до Я, нали, Карлос?
— Дуй.
— Това е от една научнофантастична книга. Тези копелета фантастите получават, каквото заслужават. От тридесет години бяха обсебили обучението по литература и ето какво си докараха. — Той смачка парчето и го подхвърли на Робърт.
Томи го грабна и се опита да го разглади.
— Това, че са започнали от фантастиката, е случайно, декане.
— Всъщност — обади се Ривера — има слухове, че започват от фантастиката, защото феновете щели да са най-благоразположени.
— Няма значение. Според графика до края на деня щяха да започнат и другите жанрове.
Уини се наведе напред.
— Как така щяха?
— Не разбра ли? — Паркър отново потупа лаптопа; да не би да беше влюбен в това древно устройство? — Натъкнали са се на малък технически проблем. Прекратяват за днес. — Усмихна се. — Според пресата така нареченият проблем е появяването на Робърт Гу насред операцията.
Ривера се поколеба, в стъклата на очилата му проблесна светлина.
— Да.
Значи демонстрантите все пак имаха повод за празник.
Уини стана, погледна през прозореца, после се върна на мястото си.
— Добре, спечелихме първата си победа. Томи, поздрави хората ни.
— Някой ще ми обясни ли цялата тази лудост? Може и да няма горене, но на мен това ми напомня на „451° по Фаренхайт“. Това е научнофантастична книга, Уинстън.
Ривера махна неопределено.
— Потърсете ключова дума „Глобален библиотечен проект“.
Робърт започна да пише с жестове. „Как ли успява да го прави Хуан, без да изглежда като идиот?“
— Ето, ползвай лаптопа. Никога няма да успееш да изкараш новини от Епифанията.
Уинстън Блънт удари по масата.
— Може да прави това в свободното си време, Томи. Ние имаме сериозна работа.
— Така е, декане, но Робърт промени нещата. Можем да се възползваме от репутацията му.
— Да — съгласи се Ривера. — Той практически е спечелил всички възможни литературни награди.
— Голяма работа. Вече разполагаме с петима Нобелови лауреати. В сравнение с тях Гу не е нищо специално. — Погледът на Блънт пробяга по лицето на Робърт. Забележката му беше придружена от леко колебание, но останалите не му обърнаха внимание.
Най-важните неща около Блънт не се намираха в биографията му. Едно време Уини се мислеше за поет. Но не беше — имаше съвсем малко талант и огромно его. По времето, когато и двамата бяха в Станфорд, на Робърт вече му беше писнало от това позьорство. Освен това преподавателските съвети щяха да са адски скучни, ако не се закачаше с Уини Блънт. Той му представяше несекващ източник на забавление, тъй като непрекъснато се мъчеше да го затапи. Дуелът им се задълбочаваше с всеки семестър и загубата на Уини изглеждаше все по-очевидна. Уви, той нямаше талант за това, което желаеше най-много — да създава качествена литература. До края на седемдесетте Блънт беше станал за посмешище на целия факултет. Наложи му се да напусне Станфорд и Робърт смяташе, че е направил услуга на света, след като Уини се насочи към администрацията…
Само че в момента вероятно беше също толкова слаб поет като него. „Чудя се дали Уини знае за това?“
Разбира се, Томи Паркър си нямаше представа за тези неща и реагира на коментара на Блънт, сякаш това бе неутрално изявление:
— Някой си мисли, че той е важен, декане. Някой, който има възможностите да го прекара през охраната. — Обърна се към Гу. — Помисли си, Робърт. Знам, че още не си свикнал с всички нови неща, но забеляза ли днес нещо по-необичайно?