— Ами… — Той погледна въздуха над тях. Търсенето му тъкмо започваше да дава резултати. „Глобален библиотечен проект: да запазим историята за днешните студенти.“ Това звучеше странно. Иначе… наоколо мигаха няколко светлинни. Той се опита да си припомни инструкциите на Хуан. Шариф се бе появил като малка червена иконка над рафтовете с книги. — Помогна ми един студент, Зулфикар Шариф.
— Поддържахте ли контакт, когато тръгнахте към библиотеката?
— Да. Шариф предположи, че ще ми е по-трудно да вляза през главния вход.
Ривера и Паркър се спогледаха.
— Не видя ли охранителните надписи? Те трябваше да те насочат към южната страна на сградата.
— Професоре, мисля, че са ви отвлекли.
Паркър кимна.
— Не се притеснявай, Робърт. Това се случва често с новите технологии. Трябва да засечем този Зулфикар Шариф.
— Мисля, че все още е тук. — Робърт посочи червената светлинна.
Жестът му явно задейства някаква команда в Епифанията, защото и Ривера го забеляза.
— Да! Професор Паркър, виждате ли го?
Томи се наведе към лаптопа.
— Разбира се, че го виждам. Обзалагам се, че ни слуша чрез Робърт. Какво ще кажете да го поканим да се присъедини?
Блънт се въртеше объркано. Явно не можеше да забележи светлинката, но реши, че въпросът е отправен към него.
— Да. Направи го.
Робърт написа командата и след секунда светлинката се спусна към масата и се превърна в тъмнокож мъж със сериозен поглед. Шариф се усмихна извинително и се плъзна през масата, за да „седне“ на един стол.
— Благодаря, че ме поканихте, професор Гу. И да, слушах ви. Извинявам се за комуникационните проблеми.
— Това се нарича възползване от невежеството на начинаещия — каза Паркър.
Блънт кимна в знак на съгласие.
— Точно така! Аз… — Поколеба се и сякаш размисли. — Какво значение има, Томи? Ние не правим нищо скришно.
— Вярно е! Но съм се научил, че винаги трябва да се гледат зъбите на подарения кон. Понякога може да е от троянската порода. — Томи погледна образа на екрана на лаптопа. — Господин Шариф, не ме интересува дали сте подслушвали, или не. Просто кажете: какво правехте с Робърт Гу. Някой го е превел през служебния вход, като е преодолял системите за сигурност.
Шариф се усмихна колебливо.
— И аз бях също толкова изненадан. Говорехме си нормално, докато той пристигна в кампуса. След това, когато се спускаше по хълма, замълча и после, без видима причина, зави наляво към северната страна. След малко влезе през служебния вход и загубихме връзка. Не знам какво повече да кажа. Разбира се, системите за сигурност на моите дрехи са напълно в ред. — Той се поколеба за момент и смени темата. — А не възприемате ли всичко това погрешно? Искам да кажа, нали целта на този проект е да направи литературата по-лесно и бързо достъпна за всеки? Какво му е лошото на това?
Настъпи тишина. Уинстън Блънт се подсмихна.
— Предполагам, не сте виждали нашия сайт, нали?
— Още не съм. — Той направи пауза и сякаш се загледа в далечината. — Ясно, разбирам какво искате да кажете. Предполагам, че трябва да съм на ваша страна: това, което искате, ще запази работата ми в телефонните услуги. Обичам старите поети, но книгите им се намират доста трудно. Ако се интересувате от неща, писани след 2000-ната година, резултатите излизат почти веднага, но за по-старите трябва сериозно търсене. — Шариф махна към рафтовете с книги, които изпълваха шестия етаж. — Често са нужни дни, за да намериш дори най-тривиалните отговори.
„Ама че мързеливец“, помисли си Робърт и си спомни за предишния ентусиазъм на Шариф по повод на истинските книги. Но тази тенденция се забелязваше още навремето, когато преподаваше. И не само студентите ги мързеше, понякога дори преподавателите отказваха да се ровят в нещо, което не е онлайн.
Уини се обърна към младия мъж.
— Господин Шариф, вие не разбирате ползата от това. Не се заравяте в книгите, защото очаквате да намерите точен отговор на вашия въпрос. Не става по този начин. Аз много рядко съм откривал това, което търся, но знаете ли какво намирах? Намирах книги, които са близки до темата. Намирах отговори на въпроси, които въобще не съм се сетил да задам. Тези отговори ме насочваха в нови посоки и почти винаги бяха по-ценни от това, което търсех в началото. — Завъртя се към Ривера. — Нали така, Карлос?
Ривера кимна, но без особен ентусиазъм.
Но Уини беше абсолютно прав — толкова прав, че Робърт почувства, че трябва да каже нещо в негова подкрепа.