Вече почти бяха стигнали източния вход. Това беше последният шанс на парка да изкара пари. Колкото по-близо бе човек до входа, толкова по-настойчиви бяха опитите за продажба. Косматковците танцуваха игриво около тях и молеха да ги погалят. Бяха истински играчки и човек можеше да почувства плюшената им кожа и тежестта им. Често опцията за безплатно возене на свободното падане примамваше иначе съпротивляващите се дечица. Като по-малка Мири си купуваше поне по едно на месец. Най-любимите й все още стояха в спалнята.
Тя подкара бедното магаренце през тълпата, като избягваше говорещите мечета и истинските деца. След малко се озоваха навън. За момент Мири потрепери и махна образа си. Сега отново беше обикновено дебело момиче, а колелото й — нормално колело. Ороско беше хилав и нервен. Колелото му изглеждаше ново, но имаше някакъв проблем в разгъването.
„Не искам да разбере за Лена.“
Тя ръгна с пръст момчето в гърдите.
— Дядо ми си е добре. Няма нужда да го забъркваш в разни далавери. Извън училище стой далече от него. — И пусна образа, който Анет бе създала за тяхната група Отмъстителки. Момчето потръпна.
— Но аз просто искам да помогна!
— Ако те хвана да ме следиш пак… — Тя превключи на забавено съобщение, което той щеше да получи след няколко часа.
Анонимен → Хуан Ороско: <sm>Ако пак ме ядосаш, ще направя така, че училищните ти записи да приличат на подправени.</sm>
Хуан за момент замълча. Тепърва му предстоеше да се притеснява.
Разбира се, заплахата беше фалшива: Мири вярваше в спазването на закона дори когато се преструваше, че го нарушава.
Тя яхна колелото — за малко щеше да падне — и се спусна надолу, по-далече от Ороско.
Старческият дом „Краят на дъгата“ се намираше на североизток от Пирамид Хил. Беше много стар и известен. Беше построен преди шестдесет години, когато предградията не се бяха разпростирали толкова. Беше станал много известен в зората на двадесет и първи век, когато множество богати възрастни хора бяха дошли да живеят тук.
Мири караше по колоездачната алея и гледаше да не пречи на никого. Разрешителното й за посещения все още бе валидно, но на децата тук се гледаше като на хора втора ръка. Когато беше по-малка, смяташе, че това селище е магическо. Истинските ливади бяха също така красиви като фалшивите във Фолбрук. Имаше истински бронзови статуи, колони и тухлени стени. След като тръгна на училище, успя да направи няколко очевидни заключения. Тук все още имаше доста пари, но бяха похарчени от хора, които не знаеха какво да правят с тях.
Ороско не се бе опитал да я проследи, нито бе прикрил следите си. Беше успял да разгъне колелото си и се движеше към предградието Меситас. Тя го държеше под око. Дали Хуан беше човекът, отвлякъл Шариф в университета? Нямаше начин. Това беше работа на някой по-умен, чиито умения можеха да съперничат с тези на Мири.
Добре. Имаше да мисли за по-важни неща. Къщата на Лена беше в края на втората улица. Мири бе мислила доста за тази среща и за това какво ще каже. Дори бе създала специална визия. Беше базирана на нещо, над което работеше още от втори клас, когато бе разбрала значението на термина „нелечима остеопороза“.
Първо направи палмите по-високи и широки. Докато се качваше по хълма, листата им се смениха с надвиснали корони от вечнозелени иглички. Разбира се, Мири нямаше физическа поддръжка. Не разполагаше с игрални нашивки на ризата, нито с Микроохлаждане. Слънцето щеше да продължи да я пече независимо от това как изглеждаха небето и дърветата. Може би трябваше да приеме жегата като някакво заклинание. И преди се бе замисляла върху този проблем, но винаги имаше нещо по-важно за оправяне. Тази визия заимстваше от стотици фантазии, но ефектът си беше неин. Това беше нейната концепция за Лена. Нямаше намерение да я показва на никого. Повечето визии бяха по-забавни, когато се споделят, но не и тази.
Накрая спря и слезе от колелото. Последните двеста крачки трябваше да са пеша. Наоколо имаше и други хора, но в нейната визия те бяха обикновени селяни. Тя виждаше тротоарите и рампите за инвалидни колички като горски пътечки и изтъркани прагове.
След малко се озова във вътрешната горичка. Десетки пътечки водеха към затънтени къщи в гората. Тук дърветата бяха много стари и високи. Хората тук бяха от по-висок ранг — не от категорията на Лена, но все пак заслужаваха уважение. Мири сведе очи към земята, надяваше се, че никой няма да я заговори.