Хуан се усмихна.
— Вие сте наистина добри за…
— … за старци? — каза Сиу.
— Да. — Хуан се обърна към Робърт. — Щом вие се справяте с това, може би и аз ще се науча да пиша… А сега трябва да помагам на майка ми. Ще се видим утре, нали?
— Да — каза Сиен. — Аз също трябва да вървя. Как да се оттегля най-елегантно?
— Ха! За това се иска доста практика, но искам да изглежда добре за околните. — Той посочи отборите, които излизаха на игрището. — Поне за тях. Така че, ако искате, ще ви покажа.
— Добре.
Образът на Сиен се сви до малка рубинена светлинна.
Момчето стана и се усмихна на Робърт.
— Мисля, че се справих с геометрията и ще успея и без сътрудничеството на получателите. — Образът му започна да се спуска по трибуните. Сянката му съвпадаше много по-добре от тази на Шариф. Иконката на Сиен висеше над рамото му. Той стигна до тревата и тръгна покрай трибуните, фигурата му се смаляваше в перспектива.
В този момент пред Робърт се появиха златни букви.
Сиен → Гу: <sm>Ще се видим утре!</sm>
Ха, значи така изглеждало беззвучното съобщение. Робърт продължи да ги наблюдава, докато и двамата не се скриха от поглед.
Лена → Мири, Сиу: <sm>Леле! Не мога да различа образа на Хуан от истинските хора. Момчето е наистина добро.</sm>
Мири → Лена, Сиу: <sm>Добре се справя.</sm>
Робърт нямаше повече часове. Можеше спокойно да се прибере вкъщи. Но засега не му се връщаше във Фолбрук. Мири щеше да си дойде след няколко минути. Боб беше на нощно дежурство — каквото и да значеше това. Всяка засечка с Мири щеше да предизвика намесата на Алис. Робърт беше удивен, че преди смяташе снаха си за кротка и дипломатична. Тя го плашеше по някакъв необясним начин. Или бе осъзнал, че ако я ядоса, ще го изпратят обратно в „Краят на дъгата“. (Така и не бе разбрал дали името е дело на някой неграмотник, или на човек, който наистина разбира мястото.)
В крайна сметка реши да се помотае наоколо. Някои неща тук не бяха променени от детството му, вероятно не бяха променени от началото на човешката история. Качи се на южната трибуна, далеч от спортистите и децата, който стояха от другата страна и се шегуваха за всичко.
Мири → Лена, Сиу: <sm>Би трябвало вече да се прибира.</sm>
Лена → Мири, Сиу: <sm>Не и моето чудовище. Виждаш ли как е зареял поглед? Сигурно обмисля всичко, което се случи, и търси начин да навреди на Сиу.</sm>
Сиу → Лена, Мири: <sm>На мен ми изглежда съвсем добре, откакто откачи в часа по конструиране.</sm>
Сиу → Лена, Мири: <sm>Не, Лена, моля те, използвай съобщенията. Знам, че седя до теб на масата, но искам да се поупражнявам.</sm>
Лена → Мири: <sm>Сиу е симпатична, но понякога става досадна.</sm>
Сиу → Лена: <sm>Ехо, Лена! Какво пишеш на Мири?</sm>
Слънцето се спускаше зад него и сянката на трибуната бе паднала върху игрището. Оттук се виждаше почти целият кампус. Повечето сгради изглеждаха като сглобяеми бараки, но главният аудиториум беше построен от дърво. Според обясненията, които успя да изрови, преди сградата бе служила за изложби на коне!
Сиу → Лена, Мири: <sm>Според мен просто се упражнява.</sm>
Това му напомняше на ученическите години на Боби, само дето нямаше очертания и врати. Робърт си пусна спортните настройки и вече всичко изглеждаше наред. Странно, хлапетата носеха някакви шлемове, за които нямаше спомен. Високите им подвиквания достигаха до него без помощта на новите технологии. Те се бяха събрали в центъра и слушаха някого.
След малко отборите се втурнаха напред, но Робърт не виждаше топка. Започна да преглежда наличните опции. Аха! Сега вече отборите носеха истински екипи и на игрището имаше рефери. На трибуните пък се виждаха множество възрастни зрители — учители или родители?
Сиу → Лена, Мири: <sm>Какъв е този спорт?</sm>
Мири → Лена, Сиу: <sm>Еган футбол.</sm>
Сиу → Лена, Мири: <sm>Според мен той просто гледа мача.</sm>
Лена → Мири, Сиу: <sm>Може би.</sm>
Сиу → Лена, Мири: <sm>Мисля, че Хуан е прав, Лена. Нека да поговоря с него. Няма да те разкрия.</sm>
Сиу → Лена: <sm>Не се дръж така.</sm>