Робърт Гу беше чел един от романите на Пратчет. Действието се развиваше в град, който приличаше на средновековния Лондон. Това тук беше различно. Опита се да погледне към шатрите…
Мири → Лена, Сиу: <sm>Пак го засякох! Виждате ли?</sm>
Сиу → Мири, Лена: <sm>До него ли караш?</sm>
Мири → Лена, Сиу: <sm>Не, просто виждате комбинирана картина от хълмовете и колата.</sm>
Сиу → Мири, Лена: <sm>Сякаш просто разглежда околността.</sm>
Мири → Лена, Сиу: <sm>Имам контрол над образа на Шариф. Можем да поговорим с Робърт.</sm>
Лена → Мири, Сиу: <sm>Това е абсурдно.</sm>
Мири → Лена, Сиу: <sm>Така, сега аз съм Шариф и седя до Робърт… ох, по дяволите!</sm>
Някой се изкашля учтиво и Робърт се извъртя.
Шариф седеше до него.
— Не исках да ви стряскам, професоре. Образът се усмихна угоднически. — Опитах да се появя по-рано, но имах някои технически трудности.
— Няма проблем, — каза Робърт. Чудеше се дали Томи все още не пречи на връзката.
— Е, какво мислите? — Шариф махна към заобикалящия ги пейзаж.
Това си беше Сан Диего, само че с малко повече вода и с различна цивилизация.
— Мислех, че пейзажът ще е от книгите на Тери Пратчет.
— Ами да. Попаднали сте на главния вярващ кръг. — Шариф сви рамене. — Поне за Сан Диего.
— Да, но… — Робърт махна към полето. — Къде е Анк-Морпорк? Къде са каналите, мръсните улички и стражата?
— Предимно в Лондон и Пекин, професоре. Най-доброто за една фантазия е да следва реалните географски особености. Пратчет е изградил цял свят и това тук съответства на Сан Диего. — Шариф за момент се замисли. — Да, това е Абу Даджиб. Сещате ли се? Южният султанат, който се описва в „Огнената врана“.
— „Огнената врана“ ли?
— Тя излезе, след като изку…
„След като изкуфях.“
— Това е необятно. Разбирам как човек може да пише за такова място, но как са успели да го пресъздадат толкова подробно? Робърт се дръпна от прозореца, понеже край него прелетя жена на крилата игуана. Погледна за момент в реалността и видя, че това е магистрален патрул.
— Това не е работа на един човек — засмя се Шариф. — Милиони фенове са допринесли за тази гледка. Както при повечето най-красиви реалности, и тук имаше комерсиален ефект. Най-доброто открито кино за 2019. А през следващите години продължи да се подобрява благодарение на любовта на феновете.
Робърт открай време се възмущаваше от милионите, които авторите изкарват от филмовата индустрия.
— Обзалагам се, че Пратчет е дръпнал бая напред от цялата ситуация.
— Повече от Хачек. Но по-малко от Роулинг. Все пак успя да си закупи голяма част от Шотландия.
Робърт изключи гледката на Пратчет. Имаше и други, да речем Толкин, както и мнозина, за които не бе чувал. Какво ли беше SCA? В тази гледка предградията бяха заменени от укрепени села, а по хълмовете имаше замъци. А местните паркове изглеждаха като непроходими гори.
Шариф явно го следваше, защото посочи парка „Лос Пумас Вали“, покрай който минаваха.
— Трябва да видите Ренесансовите изложения — понякога ангажират целия парк и разиграват войни между баронствата. Страхотно е, мой човек, наистина страхотно.
Робърт се вгледа внимателно в Шариф. Образът съвпадаше перфектно с предишния, с изключение на хитрата усмивка.
— Ти не си Шариф.
— Чудех се дали ще се усетиш. Професоре, трябва да станеш малко по-параноичен по отношение на самоличностите. Знам, че си виждал Зулфи Шариф на живо. Той е точно такъв, за какъвто го мислиш. Но няма особено добър контрол. Мога да се явявам като него, когато си поискам.
— Преди малко каза нещо друго.
— Това е различно. Имаш си и други фенове. Един от тях не е съвсем некомпетентен.
Робърт помисли малко и пусна пресилена усмивка.
— Значи трябва да си измислим някаква парола, за да не изтърва тайните ти пред някого.
Това, изглежда, хич не беше забавно за Мистериозния странник.
— Добре… Когато кажа „мой човек“, автоматично ще се обменят сертификати. Не е необходимо да правиш нищо. — Лицето на Шариф имаше зеленикав оттенък, а очите му нямаха нищо общо със стандартните за Епифанията. — И какво мислиш за плана на Томи Паркър?
— А?!