„Аз съм навсякъде и се появявам, където поискам, за да постигна желаните резултати.“ Това бяха думите на Мистериозния странник. След снощното чудо в банята Робърт започваше да вярва, че е толкова могъщ, колкото твърди. „С какво ли държи Карлос и Уини?“
Накрая не издържа и наруши тишината:
— Е, Томи, много ли се издънихме?
Паркър го погледна изненадано и пак се наведе към лаптопа.
— Не знам. Просто ми се искаше да промените мнението си. Но всъщност ти не настояваше за тази промяна, нали?
— Имам смесени чувства. — Странникът щеше да присъства следващия понеделник, щеше да докаже своята вездесъщност. — Винаги съм смятал, че трябва да оставим вас, техническите гении, да работите на спокойствие.
Томи кимна в знак на съгласие. Всъщност едно време Робърт въобще не се интересуваше от техниката. Но сега нещата бяха различни.
— Спомням си, че винаги вадеше чудеса от шапката си. Този път твърде много ли искаме, Томи?
Паркър вдигна глава и насочи вниманието си към него.
— Не знам. Едно време нямаше как да направя такова нещо. Можех да хаквам протоколи, както и още някои неща извън длъжностната ми характеристика. Но сега това не се брои за кой знае какво. Сега…
— Сега работиш върху проблеми извън всяка специалност.
— Да. Как разбра?
„Чумлиг ми каза.“
— В днешно време човек трябва да борави с напълно разнородни специалности.
— Точно така. Някои от уменията ми все още важат. В тях съм все така ефективен. Но… когато се пенсионирах, вече бях за срам на отдела си. Цял живот съм бил преди студентите си, но към края вече бях съвсем затънал. През последния семестър само раздавах задачи и карах децата да се критикуват сами. — Изглеждаше наистина засрамен. Подобни неща не се случваха на стария Робърт. „Но пък аз винаги знаех какво означава качествено изпълнение.“
— След като се пенсионирах, отново тръгнах на училище. Трябва съвсем различен подход, ако искаш да разрешиш големи проблеми бързо. Това е като да се научиш да ползваш търсачки, но днес не е само Гугъл. Има форуми за обмяна на идеи и за спекулации относно бъдещето…
— И трябва да работиш с хора?
— Да. Едно време не обръщах внимание на хората, но сега нещата са променени. Има дизайнерски секции, които се занимават с подробностите. — Томи се наведе напред заговорнически. — Откакто започнах работа по този проект, всичко си дойде на мястото! Влизането в тунелите няма да е от полза, ако персоналът на лабораториите не се махне. Затова обърнах политическите маневри между хачекистите и скуучитата в грандиозен сблъсък на вярващи кръгове. Ще е много готино! Намерих координатор, който разбира какво съм намислил. Аз измислих концепцията, а той се зае с подробностите. Всичко ще си пасне идеално!
Томи се облегна, погълнат от видения за новите си способности.
— Виж ми компютъра! — Ръката му нежно погали устройството. Корпусът беше издраскан и очукан. Старият Томи не вярваше в мотото „не съдържа полезни части“. — През годините подмених почти всичко вътре. Често — за да покрия новите стандарти или заради гадната хардуерна система за сигурност. Но през последните два месеца стана направо убийствен. Вече мога да преодолявам повечето функции на ХСС. Кълна се, Робърт, в момента съм по-напред от ЦРУ през двадесети век.
Робърт помълча за момент.
— Сигурен съм, че ще измислиш как да вземем Шариф.
— Ха, това ще е черешката на тортата. Очевидното решение е от миналия век: просто ще си пуснем наш кабел. Това ще позволи пренос на данни, за да може Шариф да присъства, без да привличаме внимание. — Възприе мълчанието на Робърт като недоверие. — Знам, че не е малко път, а и охраната вероятно ще е човешка. Но имам едни тънък оптически проводник… или ще имам, след като се свържа с моя координатор.
— Да. Твоят координатор.
„Аз съм навсякъде и се появявам, където пожелая, за да постигна нужните резултати.“ Новият свят беше магическо място, но в чудесата имаше йерархия. Имаше това, което можеха Хуан и Робърт. Това, което Чумлиг се опитваше да преподава. Имаше и това, което Томи бе научил сам. А някъде високо отгоре, над всички, беше Мистериозният странник.