Выбрать главу

19.

Провалът е възможен

Изпитите в гимназията наближаваха. Имаше някои прилики с това, което си спомняше от детството си. С приближаващите празници учениците се разсейваха. А и коледният филмов сезон започваше да се просмуква във виртуалните светове, които обитаваха.

Но определено в тези изпити имаше нещо различно. За Робърт Гу те бяха трудни. За първи път трябваше да се напъне, за да надмине останалите в класа. Подобно нещо му се беше случило в началото на студентските му години, когато известно време трябваше да посещава лекции по точни науки. Тогава за първи път се сблъска със студенти, които не бяха по-долу от него, и с преподаватели, които не се възхищаваха на таланта му. Оттогава беше избягвал подобно унижение.

Досега.

Математика и общо усещане. Статистика и информационна механика. Търсене и анализ. Дори в търсене и анализ имаше ограничения за ползването на мрежата. Въпреки че ги учеше да се сработват, Чумлиг настояваше, че всеки трябва да има някакъв минимум знания.

Сега всичките й изтъркани фрази се събираха в една адска седмица.

Мистериозният странник се появи след изпита по „общо усещане“. Този път беше само зелена светлинка и глас.

— Проблем с изпитите ли, мой човек?

— Ще се справя. — Всъщност математиката му беше интересна.

Мири → Хуан, Сиу: <sm>Пак говори с някого.</sm>

Сиу → Хуан, Мири: <sm>Какво казва?</sm>

Мири → Хуан, Сиу: <sm>Не знам. Аудиосигналът е частен. Хуан! Върви при него.</sm>

Хуан → Мири, Сиу: <sm>Ти не си ми началник. Но и без това щях да говоря с Робърт.</sm>

Странникът се засмя.

— Във Феърмонт не пишат автоматични шестици, дори и тройки. Провалът е възможен, но ти… — Робърт видя Хуан Ороско, който се задаваше от училищната сграда; Странникът продължаваше: — и Ороско не сте двойкаджии. Макар че програмата ви е опростена. Да беше видял изпитите на внучка си.

— Не закачай внучка ми! — Ако този негодник я замесеше в това…

Но отговор не последва.

Хуан се огледа колебливо.

— Говориш ли с някого, Робърт?

— Не е свързано с училище.

— Защото не виждам никого.

Хуан → Робърт: <sm>Важно е да не получаваш помощ отвън.</sm>

— Знам — отвърна Робърт на глас.

— Добре. — Явно Хуан не смяташе, че Робърт ще се справи с тестовете. Понякога хлапето сякаш се опитваше да го предпази. — Виж, училището използва наистина добра защита. Може би има деца, които успяват да я заблудят, но повечето само си мислят, че могат.

„А Странникът очевидно няма проблеми със защитата.“ Беше толкова могъщ, а си губеше времето да го дразни. Дали не беше някой стар враг — някой доста по-умен от Уини Блънт?

— Както и да е, мисля, че можем да изкараме шест с нашия проект. — Момчето започна да обяснява плана си да използва текст и музика заедно с алгоритмите на Робърт. Все едно слепец водеше слепеца, но след няколко минути Робърт беше напълно погълнат от идеята.

Вкъщи също имаше напрежение, и то не заради изпитите. Среднощното изпълнение на Робърт беше прието като нападение. Нищо, че се бе опитал да предпази Алис — така или иначе не можеше да го признае. Този път нямаше разговори и заплахи, но той долавяше неспокойния поглед на Боб. Синът му сякаш се чудеше дали не храни змия в пазвата си. Подобно заключение щеше да осигури на Робърт изритване в „Краят на дъгата“.

Всъщност разбра защо това още не се е случило покрай Мири. Тя го засече един ден, докато се мотаеше из Фолбрук и чакаше някоя от по-приятните разновидности на Шариф.

Слезе от колелото и тръгна до него.

— Как са изпитите, Робърт?

— Здрасти, Мири. А твоите как са?

— Аз попитах първа! Освен това знаеш, че моите почват след ваканцията. — Ентусиазмът й се бореше с дипломацията. — Та как се справяш?

— Мисля, че ще имам четири по математика.

— О! Лошо.

Робърт се засмя.

— Напротив, идеално е. Преди алцхаймера въобще нямаше да схвана задачите.

— Значи всичко е наред. — Тя му се усмихна — леко.

— Един приятел… ми каза, че децата в твоя клас са наистина добри.

— Знаем как да използваме инструментите.

— Мисля, че мога да задобрея повече с математиката, — каза Робърт почти на себе си. — Може би ще е забавно. — Разбира се, ако планът проработеше, щеше да си върне поезията и другото беше без значение.