Небето над библиотеката беше добило лилав цвят, заради някакво отражение на ефект от Северен Китай. Тя погледна статуса на мрежата… Не само автомобилният трафик бе тежък. Стотици хиляди виртуални участници ползваха милиони гледки на територията на кампуса. Мири се обърна към Хуан, който тъкмо я настигаше.
— Като откриването на някоя голяма игра е.
Момчето кимна, но сякаш не я чу, и каза:
— Виж какво намерих на платното.
Устройството беше почти премазано. От едната му страна висяха метални жички. Тя му махна да го хвърли.
— Прегазили са го.
— Мисля, че все още е онлайн, но не мога да го намеря в каталозите.
Мири го погледна отблизо.
— Това е безполезна отломка, Хуан.
Той сви рамене и прибра устройството в багажника на колелото. Празният му поглед показваше, че продължава да търси.
— Мисля, че е Сиско 33, но…
За щастие, не всички бяха разсеяни като него.
— Мири, открих Робърт и Ривера. — Имаше пауза, докато Лена им прехвърляше камерата. Ето! Двамата пресичаха улицата на четвърт миля западно от тях.
— Тръгваме, Лена!
По времето на Робърт от тази страна на Гилман Драйв имаше сглобяеми военни бараки. По-късно тук се помещаваше медицинският факултет. А сега тук се намираше Пилчнър Хол — изглеждаше нестабилно, също като повечето постройки в кампуса.
Странникът ги поведе в сградата. На входа имаше реална светлина, но по-навътре преминаваше във виртуална. Може би имаше и други хора, но Странникът ги избягваше. Спуснаха се по едно стълбище и се озоваха в лабиринт от тесни коридори и малки стаи. На места подът беше прашен, на места — излъскан до блясък или покрит с малки драскотини.
— Ха, Томи си е свършил работата. Целият етаж е преаранжиран за тази вечер. Някои части въобще няма да се покажат в охранителната система на университета.
Най-накрая Странникът стигна до затворена врата. Спря и заговори сериозно:
— Както знаете, професор Паркър не е напълно просветен. За благото на нашите цели предлагам да внимавате да не се издадете.
Робърт и Карлос кимнаха.
Странникът се обърна и потропа на вратата. Прозвуча, сякаш чук удря дърво. След секунди вратата се отвори и се показа Уинстън Блънт.
— Здрасти, Карлос. — Погледът към Робърт и Шариф не беше толкова приятелски.
Стаята беше с триъгълна форма, стените бяха полегати. По-голямата част от пода беше заета от бетонен кесон. Томи Паркър стоеше до една количка, пълна с пластмасови торби и раници.
— Здрасти, момчета. Тъкмо навреме. За наша радост пресата и полицията не знаят за вашето пристигане. В момента стоим в стая, която не съществува. Това — той посочи кесона — е все още видно за университета, но няма да разберат какво правим.
— Спомням си го това. — През 1970-а кесонът се намираше навън и бе покрит с дървен капак. Робърт надникна през ръба. Да, точно като едно време, надолу се спускаха метални ръкохватки.
Томи се изправи — лаптопът му беше закачен на специална каишка, която му позволяваше да се движи свободно — и взе две чанти от количката.
— Сваляйте Епифанията, момчета. Приготвил съм ви нови дрехи.
— Ама ти си говорел сериозно — каза Ривера.
— Естествено. Старите ви дрехи ми трябват, за да фалшифицирам местонахождението ви. Междувременно ще носите много по-добра екипировка.
— Надявам се, че не става дума за лаптопи — обади се Уини. Останалите започнаха да си свалят ризите и панталоните. Запазиха лещите, но сега нямаше какво да ги захранва. Реалната светлина беше достатъчно силна, но без допълнителните звук и картина стаята приличаше на ковчег.
Томи изглеждаше притеснен от голотията, но не за дълго. Отвори едната торба и започна да раздава ризи и панталони. Приличаха на нормални работни дрехи. Карлос потърка ризата между ръцете си.
— Това облекло е гадно.
— Аха. Без инфрачервени микролазери, без процесори. Нормален памук, какъвто Бог повелява да носим.
— Но…
— Не се притеснявайте. Разполагам с процесори.
— Томи, пошегувах се за лаптопите.
Паркър поклати глава.
— Не, не. Имаме си хърд.
Без устройството си Робърт беше безпомощен. Карлос също изглеждаше объркан, но после сякаш си спомни.
— А! Операционна система „Хърд“! Но тя не излезе ли от употреба?