След ъгъла коридорът свършваше със затворена врата.
— Мири, вече не засичам дядо ти.
Мири погледна картата.
— Трябва да са отпред, Хуан. Ако не може да влезем, просто ще почукаме. — Вече не се притесняваше, че ще ядоса Робърт и приятелите му. Всичко това беше много странно.
В същия момент вратата се отвори и се появи мъж с тъмни дрехи. Може би беше преподавател, а може би чистач. Във всеки случай не изглеждаше приятелски настроен.
— Какво търсите тук? — попита мъжът.
— Как са ни открили?
Заекът направи предупредителен жест.
— Не толкова високо, док. Могат да те чуят. — Сякаш гледаше над рамото на Алфред. — Според мен следят дядото на момичето.
Ваз погледна купчината дрехи на пода.
— Все още ли предават сигнал?
— Разбира се. За пред външния свят старците все още се мотаят тук. Дори фалшифицирам медицинските им данни.
Алфред заскърца със зъби.
— Това хлапе е много досадно — продължи Заекът. — Понякога си мисля, че…
Алфред махна с ръка и съществото изчезна заедно с цялата публична връзка. Сега над цялото място имаше спусната мъртва зона.
Естествено неговата военна мрежа все още предаваше. Според анализаторите имаше около шестдесет секунди, преди да събуди подозренията на университетската администрация.
Браун → Мицури, Ваз: <sm>Не можем да поддържаме това, Алфред.</sm>
Ваз → Браун, Мицури: <sm>Ще вдигна мъртвата зона след няколко секунди.</sm>
Точно затова успешните мисии се нуждаеха от оперативен ръководител. Той провери устройствата си, които бяха влезли в сградата: децата се приближаваха. Вече можеше да ги чуе през тънките стени. Погледна към заключената врата. Може би просто трябваше да замълчи, когато почукаха. Не, вероятно щяха да извикат полиция.
„Добре, време е за действие.“ Алфред придвижи две от най-близките си устройства. Не разполагаха с оръжеен капацитет, но щяха да служат за отвличане на вниманието. След това отвори вратата и се озова пред две деца и сгънато колело.
— Какво търсите тук?
Мири се опита да запази самообладание — трудна работа, когато влизаш в чужда собственост и се мъчиш да измислиш правдоподобна лъжа. Освен това продължаваше да няма връзка с външния свят.
Хуан пристъпи напред и каза истината:
— Търсим дядото на Мири. Засичаме, че е някъде зад вас.
Човекът сви рамене.
— Тук няма никого освен мен. Както вече сте установили, в мрежата има проблеми. Сградата не трябваше да ви допуска дотук. Ще ви помоля да се върнете в обществените зони. — Сега на вратата имаше забранителен знак, както на повечето стаи в Пилчнър Хол. Въпреки това Мири все още не можеше да се свърже.
Хуан кимна, сякаш думите на мъжа бяха съвсем смислени. След това направи още няколко стъпки напред, като предаваше на Мири това, което виждаше. Стаята беше ярко осветена. На пода имаше някаква дупка със стоманена стълба, водеща надолу.
— Добре — съгласи се Хуан. Ръцете му започнаха да човъркат нещо по колелото, но всъщност й изпращаше съобщение.
Хуан → Мири: <sm>Виж дрехите на пода до дупката!/sm>
Мири → Хуан: <sm>Време е да изчезваме.</sm>
Отвън щяха да повикат полиция. Тя сви рамене и каза нарочно небрежно:
— Ами добре, тогава ще тръгваме.
Непознатият въздъхна.
— Не, твърде късно е.
Зад тях се чу шум, сякаш нещо метално се тътреше по пода.
Пътят за отстъпление беше отрязан.
В същия момент Хуан реши да си пробие път напред и хвърли колелото си по непознатия. Чу се звук от късане на гума и велосипедът избухна, и обсипа с парчета стаята и непознатия.
— Хайде, Хуан! — Мири затича към дупката. Досещаше се къде може да е Робърт и как да пусне алармите.
Надвеси се над ръба и погледна стълбата.
— Хуан!
Мъжът се бе изправил и приближаваше. И държеше нещо, нещо, насочено към нея. Мири замръзна.
Хуан беше толкова глупав… Не можеше да му попречи, но въпреки това опита. Лошият отстъпи и от устройството в ръката му изхвърча лилава светкавица. Мири усети вцепеняващ шок. Претърколи се в дупката и стисна стълбата с изтръпналите си ръце. Не успя да се задържи и падна на твърдия цимент.
Всички видеоизображения изчезнаха — може би бе повредила дрехите си. Но пък успя да чуе виковете отгоре.