— Но все пак тунелът сигурно знае, че сме тук.
Тъкмо минаваха през малък осветен участък. Отпред и отзад все още беше тъмно.
— Аха. Но може да се каже, че знае на подсъзнателно ниво. Робърт вървеше отпред.
— А какви са тези знаци? — Той посочи буквите, които бяха написани директно на стената: 5PBps:Prot<->Geno. 10PBps:Multi
Томи се приближи.
— Може би е границата на Дженерал Дженомикс! — Повдигна макарата с кабела, за да не пречи на останалите. Странникът все още се виждаше, но се носеше над пода и главата му беше извъртяна на една страна.
Томи насочи камерата на лаптопа към надписа.
— Да ви кажа, тази оптична връзка е много полезна. Мога да пращам видео на консултанта си. — Зад гърба му Странникът бучна палец в гърдите си и се ухили. Томи се загледа в екрана на компютъра.
— Да! Стигнахме до ДженДжен. — Посочи страничния тунел. — Оттук нататък ще е трудно.
На петдесет стъпки напред тунелът се разширяваше в нещо като пещера. Нещо се извисяваше в сенките.
— Това е кулата. Частното транспортно устройство на ДженДжен.
Тракащият звук, който идваше от рафтовете с екипировка, вече се чуваше отвсякъде и в него имаше някакъв поетичен ритъм. В края на всяка строфа нещата наистина помръдваха. По някои от рафтовете имаше надпис: Mus Mcog.
Образът на Странника, който излизаше от лаптопа на Томи, затанцува между тях и заговори, поне в ухото на Робърт:
— Чудесата на нанофлуидите. С всяко примигване на светлините тук се извършват изследвания, за които преди бяха нужни десетилетия. Как ще изобразиш милиарди проби и още повече резултати? Как би се справило изкуството с това? — Той замълча, сякаш наистина очакваше отговор, след това изчезна, като остави след себе си обяснителни надписи.
Робърт погледна извисяващата се в мрака кула от машини. Това място беше машинна катедрала. Но как можеше да го изобрази, след като щяха да са му необходими години само за да го разбере? Големият кристал не беше ярко оцветен; а повечето флуидни пътеки бяха микроскопични и скрити в някакви устройства, които приличаха на огромни охладители. Надписите на Странника се носеха във въздуха и обясняваха някои от процесите. Въпреки това той си спомни какво бе загубил: дарбата да опишеш с думи възхищението си.
Продължиха по тесните коридори, напътствани от Томи. На всеки няколко минути той спираше и вадеше от раницата си някакви устройства.
— Трябва да инсталираме тези, момчета. Тук е доста по-трудно да останем невидими. — Държеше устройствата да са близо до комуникационните портове, а те се оказаха доста нависоко. Робърт извършваше повечето от „инсталациите“, а Карлос го повдигаше над рафтовете. Робърт се приближаваше до стъклената повърхност и чуваше тракащите звуци, които се прибавяха към цялостната атмосфера на помещението.
В един момент се забави и видя как устройството се плъзна в стъклото, сякаш самото то бе малък транспортен поднос.
— На какво се хилиш, Гу? — попита Блънт отдолу.
— Нищо! — Робърт се смъкна на пода. — Успях да разгадая една мистерия.
Продължиха напред. Сега повечето рафтове имаха надпис „Dros Mcog“. Вече се справяха по-бързо, тъй като Робърт и Карлос бяха овладели процедурата.
— Това е последното, момчета! — Томи премести поглед от лаптопа към течните кристали. — Странно, че са разположили комуникационните механизми толкова навътре в лабораторните инсталации.
Странникът се появи пред Томи и размаха пръст към останалите.
— Нека не задълбаваме в темата. Защо някой от вас не предложи да продължите с великия план на Томи?
За момент всички замълчаха, но Робърт разбра две неща за това, което бяха направили. Това беше истинската причина да са тук — и може би начинът Странникът да изпълни обещанията си. Може би Карлос и Уини стигнаха до същия извод, защото изведнъж всички заговориха едновременно. Уини им махна да млъкнат и се обърна към Паркър.
— Кой знае, Томи? Ти сам каза, че ще е сложно. Може да ни трябват седмици, докато осмислим всичко.
— Аха, аха. — Томи кимна, без да обръща внимание на доволния поглед на Странника. — Ще анализираме после! Това беше трудната част. Сега имаме свободен достъп до мястото, където Хуертас държи остатъците.
Вече нямаше нужда да поставят устройства. Лаптопът ги съветваше да побързат и Томи правеше точно това. Каквото и да бе планирал Странникът, явно вече нямаше нужда от тях. Робърт погледна назад. Уини пъхтеше и почти тичаше. Явно Странникът му бе обещал нещо специално. Най-отзад Томи продължаваше да развива тънкия кабел.