Крача вцепенено в студа, а въпросът дали и доколко вредна би била тази обиколка на лагера не ми излиза от ума. Не е голяма работа, нали?
Нали?
Сигурно се движа прекалено бавно, понеже Доктора се обръща и пита:
— Къде отиваме?
— В горичката срещу улицата — отвръщам.
Той побягва в тръс и изчезва по улицата. Каня се да хукна след него, но Ди слага ръка на рамото ми.
— Остави го да върви. И бездруго ще те изчака при горичката. Не знае накъде е тръгнал.
Той е прав и се радвам отново да видя близнаците. Засега забравям притесненията за Рафи. Така или иначе в момента не мога да направя нищо по въпроса.
Обръщам се към момчетата.
— Страхотни сте, да знаете. Никой друг нямаше да тръгне да спасява онези бедни хора на Алкатраз.
— Не е голяма работа — застава до мен Дум.
— Аха, през цялото време спасяваме стотици хора — уверява ме Ди.
— През цялото време — повтаря брат му.
— Вродено ни е.
— А понякога дори отхвърляме предложения от жени, готови да ни покажат благодарността си… — Хвали се Дум.
— Веднъж — уточнява Ди скромно.
— Хубаво де, добре, но щом е станало веднъж, значи е „понякога“.
— Няма значение, че тя беше осемдесетгодишна старица и мязаше на баба ни — допълва Ди.
— Все си е жена, човече, независимо от възрастта. А и предложението си е предложение… — кима Дум.
Ди се навежда и ми прошепва:
— Предложи да ни сготви брюкселско зеле, а ние й отказахме.
— Разбихме й сърцето. Направо вехнеше за някое бедно хлапе, върху което да излее страстите си после.
— Да те отхвърлят, е лоша работа — клати глава Ди.
— Надали изобщо някога ще узнаем какво е, щото на нас не ни се случва.
Близнаците сблъскват длани като достойни победители.
— Ави беше ли надлежно уведомен за спасителната операция на Алкатраз? — питам.
— Ами, виж сега, даже и да е подпомогнал с някоя и друга дреболия… — свива рамене Ди.
— Не бихме хукнали с голи ръце да спасяваме онези ми ти хора, но нали знаеш, беше маааалко по-лесничко с Ави начело на мисията.
— Хубаво е човек да знае, че не се държи зле с всички.
— Всъщност ще се изненадаш колко готин тип е — съобщава Ди.
— Веднага стават ясни две неща: нито те е хвърлял в затвора, нито се е отнасял със сестра ти като с чудовището на Франкенщайн.
— Налага се той да взема тежките решения, за да не го правим ние, останалите — дълбокомислено заключава единият близнак.
Това ми затваря устата. Нима не съм си мечтала друг да взема тежките решения вместо мен?
— И той е човек — допълва другият близнак. — Има си недостатъци.
— Затова и ние сме тук. Компенсираме недостатъците му.
— Не го приемай лично. Той е готов да продаде първородния си син, родителите си, баба си — майсторката на бисквити, голямата любов на живота си, както и ръцете, и краката си, а и дясната си топка за възможността човешката раса да се върне на релсите.
— Той е най-всеотдайният човек, когото познаваме.
— И няма саможертва, която да поиска от някой друг, и да не е готов да я направи самият той!
— На кого друг можеш да разчиташ, когато си окована на зловещ остров като Алкатраз?
Прави са. Единствено Съпротивата изобщо би се замислила да разгърне пълномащабна спасителна операция.
— Малко прилича на теб всъщност — поглежда ме Ди.
Думите му едва не ме спират насред крачка.
— На мен ли? Ави и аз нямаме нищо общо.
— Ще останеш изненадана — възразява Дум.
— Упоритост, вярност, пълна всеотдайност за постигане на мисията… И двамата сте луди герои. Освен това всички ви смятат за красавци.
Мръщя се.
— Вече е ясно — лъжете на поразия.
— Сериозно ли се опитваш да ни кажеш, че не си забелязала какви погледи ти хвърлят всички мъже?
— Какви мъже? За какво говорите, вие двамата?
Те се споглеждат.
— Момиче — подхваща Ди, — дори преди последната си каскада ти беше започнала да се превръщаш в най-търсения боец на сбирките ни. Мацките, ритащи задници, винаги са били голямата работа, но в постапокалиптичния свят, в който живеем, най-горещият въглен наоколо е въртяща меч, трепеща ангели, с мръсна уста…