Е, не е ли много налудничаво да храня тиха надежда, че е в състояние да й помогне?
Въздъхвам и пускам гъбата във водата. Непоносима ми е гледката на ребрата, щръкнали изпод шевовете по гърдите на Пейдж. Тя и бездруго няма да стане по-чиста. Слагам окървавените й дрехи в мивката и отивам до едната спалня, за да потърся какво да облече.
Преравям старите чекмеджета, без всъщност да очаквам особени находки. Струва ми се, че къщата е била туристическа база, а не обитаем дом. Но все пак тук бяха отседнали хора. Може би дори са избрали да се установят за по-дълго.
Няма кой знае какво, ала на това място е живяла поне една жена — и то известно време. Пресягам се и вадя бяла блуза и ленена пола. Прашки. Дантелен сутиен. Прозрачен комбинезон. Подкъсена тениска. Чифт ластични мъжки боксерки.
През първите дни след Голямото нападение, хората се държаха странно. Дори когато се евакуираха от домовете си, те вземаха мобилни телефони, лаптопи, ключове, портфейли, куфари и обувки, все едно отиват на голяма ваканция на тропиците, а не да се скитат по улиците. Като че ли не приемаха факта, че положението няма да се оправи в рамките на няколко дни.
В крайна сметка обаче всички тези вещи останаха захвърлени по колите и улиците или, в този случай, в чекмеджетата на къщата музей. Намирам тениска, в която Пейдж ще се скрие почти цялата. Няма шанс да открия подходящи за нея панталони, така че тениско-роклята ще й свърши работа за момента.
Слагам сестра ми да си легне на горния етаж и оставям обувките й до леглото — в случай че се наложи да се изнесем набързо.
Целувам я по челото и й пожелавам лека нощ. Очите й се затварят като на кукла, а дишането й почти незабавно става равномерно. Сигурно е напълно изтощена. Кой знае кога е спала за последно? А кога ли е яла за последно?
Слизам долу и откривам Рафи, наведен над масата в трапезарията. Разгърнал е крилата си върху нея. Свалил си е маската и за мен е облекчение отново да виждам лицето му.
Оправя си крилата. Вече ги е почистил от кръвта. Проснати са на масата, влажни и безжизнени. Той изскубва счупените пера и приглажда здравите.
— Поне си ги върна — отбелязвам.
Светлината хвърля танцуващи отблясъци по тъмната коса на Рафи.
Той си поема дълбоко дъх:
— Върнахме се в начално положение…
Седнал е на дървен стол и се е сгънал нещастно върху него. Не влага особен оптимизъм, когато казва:
— Трябва да намеря доктор.
— В Алкатраз имат това-онова. Ангелски хирургически инструменти, струва ми се. Правели са всевъзможни експерименти там. Дали лабораторията им няма да ти бъде от полза?
Рафи ме поглежда с очи толкова сини, че изглеждат почти черни.
— Може би. Вероятно и бездруго е добре да огледам онзи остров. Твърде близо е до нас, за да го пренебрегваме… — разтрива слепоочията си.
Разочарованието тежи като канара на раменете му. Архангел Уриил сътворява фалшив апокалипсис и лъже ангелите, за да ги накара да гласуват за него при избора на Вестител, а горкият Рафи е заседнал на начинанието да си пришие обратно ангелските крила. Докато не успее, няма да може да се върне в ангелското общество и да опита да оправи положението.
— Трябва да поспиш — казвам му. — Всички имаме нужда от сън. От умора краката ми се подгъват… — Олюлявам се леко. Нощта беше дълга и все още не ми се вярва, че всички оцеляхме да видим утрото.
Почти очаквам Рафи да спори, но той кима. Нагледно потвърждение колко много се нуждаем от почивка, а и че на него му трябва и малко време да измисли как да открие доктор, способен да му помогне.
Помъкваме се нагоре към двете спални.
В коридора пред вратата се обръщам към ангела:
— Ние с Пейдж ще…
— Пейдж сигурно ще спи по-добре сама.
За секунда си помислям, че на Рафи може би му се иска да остане насаме с мен. Връхлита ме вълна от налудничаво неудобство, примесено с възбуда. После виждам изражението му.
Гледа ме сурово. Дотук с теорията ми.
Просто не иска да спя редом със сестра ми. Не знае, че вече съм делила една стая с нея, докато бяхме при Съпротивата. Тя е имала предостатъчно възможности да ме нападне.