И Рафи ще си отиде, пръв.
Преглъщам.
Още няколко секунди стоим един до друг, а дъхът ни се смесва.
Вятърът се усилва и имам чувството, че сме единствените живи същества на света.
Рафи се изправя и отстъпва назад.
— Не става въпрос какво искам аз или от какво се нуждая. Всеки миг народът ми, цялата тъкан на моя свят ще се разпадне. Не мога да допусна това да се случи!
— Не те и моля да го правиш! — Полека притискам ръце към корема си. — Ти си най-добрата надежда и на моя народ, не забравяй. Ако поемеш юздите и върнеш ангелите там, откъдето са дошли, и моят свят ще бъде спасен.
Само дето ти няма да си с мен.
Рафи поклаща тъжно глава:
— По такива правила живеем. Ние сме войници, Пенрин. Легендарни воини, готови да правят легендарни саможертви. Ние не молим. Нямаме избор.
Казва го като девиз — като клетва, която е повтарял хиляди пъти.
Полека ме пуска и решително ме избутва настрани.
Бръсва косата от лицето ми, милва страната ми. Взира се във всяка моя черта, сякаш я запомня наизуст. Лека усмивка пропълзява по устните му.
Накрая отпуска ръка, обръща се и скача във въздуха.
Притискам длан към устата си, за да не допусни да го повикам обратно.
Октомврийският вятър роши косата ми. Покрай мен се носят опадали листа — самотни и изоставени.
25
Време е да тръгвам.
Да обърна гръб и да напусна това място.
Краката ми обаче са пуснали корени в тротоара. Стоя вцепенена и се притеснявам. Боя се, че Рафи влиза в капан; боя се, че повече няма да го видя; страхувам се, защото отново е в ръцете на враговете си.
Потънала в безпокойство за всичко, което може да се обърка, чувам стъпките зад гърба си чак когато ме приближат твърде много, за да избягам.
Иззад сградите излизат хора. Един, петима, двайсет. Всичките са наметнали чаршафи и са с бръснати глави.
— Изтървахте ангелите — казвам. — А и бездруго гледката не си струваше.
Сектантите прииждат от всички страни и ме обграждат.
— Не сме дошли тук заради тях — пояснява един. Темето му е по-загоряло от на другите, сякаш се бръсне вече от доста време. — Господарите обичат да си въртят делата в уединение. Наясно сме с това.
— Господарите?
Групата продължава да ме приближава и започвам да се чувствам в капан. Но това са членове на секта, не улична банда. Не им се носи слава да нападат хора. За всеки случай полагам длан върху плюшеното мече, окачено на хълбока ми.
— Не, не сме тук заради тях — разнася се женски глас. — За твоето ангелско приятелче няма обявена награда.
Виждам я вече — именно тази се предложи на Пейдж.
— Май беше по-добре да я оставя да те изяде.
Жената ме стрелва яростно, сякаш съм я унижила, като съм й спасила живота.
Смъквам мечето и стискам дръжката на меча. Студена е и е твърда, а той е готов за битка. Но аз се колебая да го използвам срещу тях. И без да се нахвърляме един срещу друг, ние, хората, имаме предостатъчно врагове, които се опитват да ни убият.
Отстъпвам по-назад от Загорилото теме. Кръгът се стеснява.
— Наистина ли смятате да нараните сестрата на Великата?
Надявам се да вярват в собствената си легенда.
— Не, ние нямаме намерение да те нараним — отвръща Темето. И посяга към мен.
Отстъпвам и вадя меча.
Ръка с влажна кърпа се пресяга изотзад и я залепва върху устата и носа ми. Кърпата смърди ужасно на препарат, който се изстрелва право в мозъка ми и превръща света в мъгла.
Мъча се да се боря.
Знаех си, че срещата е капан! Просто не осъзнавах, че капанът е за мен.
Мислите ми се превръщат в объркана каша. Острият мирис на химикали и паренето от химическото вещество се спускат в гърлото ми — това последно помня, преди светът да се разтвори в мрака.
26
Пробуждам се и мигам срещу слънчевата светлина. Намирам се на задната седалка на класически „Ролс-Ройс“. Елегантна, лъскава, безупречна кола. Изумителна по качество оркестрова музика изпълва купето. Шофьорът носи черен костюм в съчетание с шофьорска шапка. Гледа ме в огледалото за обратно виждане, докато измъчено се свестявам.
Вие ми се свят и мирисът на химикали още ме задавя. Какво стана?
А, да, сектата… Вдигам ръка и си пипам косата, за да се уверя, че не са ме избръснали. Никога не се знае.