— Човешката раса вече не ме иска.
Гледа ме, сякаш подозира, че предишния път просто съм извадила късмет да го разбера.
С лекота казва неща, които Рафи не би признал за себе си и собственото си положение. Дали и моят доскорошен спътник се смята за деформиран в очите на ангелите?
— На мен ми изглеждаш като съвсем нормален човек.
— Тогава сигурно си сляпа — отвръща шофьорът гневно. — Само видът ми стига да предизвика писъци. Ако се махна, къде да ида? Кого да нарека свой род? Дори собствената ми майка би избягала от мен.
Под гнева в гласа му се спотайва цял океан тъга.
— Не, няма да избяга.
Поне моята не би избягала.
— Пък ако се имаш за най-грозното нещо, което съм видяла тази седмица, остава ти доста да учиш какво става в света навън, човече.
Той ме поглежда накриво в огледалото.
— Съжалявам. Но, честно, не влизаш дори в десетката. Налага се да се задоволиш с простото определение, че си човек като всички нас.
— Виждала си хора, по-ужасни от мен?
— Ха, и още как! Виждала съм хора, от които на теб ще ти се иска да избягаш с писъци. И една от тях даже ми е приятелка. Много е мила и добра и ми липсва. Но Клара се прибра при семейството си. В днешно време няма какво по-хубаво да пожелаеш на приятелите си.
— Семейството й я е приело?
Шофьорът го изрича с недоверие, но в очите му свети надежда.
— Нужни бяха малко уговорки, но не се оказа трудно. Те я обичат и то не само заради външността й. Както и да е, накъде сме тръгнали?
— Защо да ти казвам? Само се преструваш на дружелюбна, за да измъкнеш от мен каквото те интересува. После ще избягаш при приятелите си и ще им разкажеш какъв изрод съм. И как глупаво съм повярвал, че няма да се погнусиш от мен.
— Стига вече. Всички сме в опасност. Трябва да си сътрудничим и да си помагаме, ако ни е по силите… — Май прозвучах досущ като Ави. Близнаците сигурно са прави и все пак си приличаме. — Освен това още нищо не съм ти измъкнала. Само те помолих за сведения.
Шофьорът ме премерва с поглед в огледалото.
— Отиваме в новото гнездо в Халф Мун Бей.
— А после какво?
— После те предаваме на ангелите. Членовете на Нова зора ще си получат наградата, ако приемем, че ангелите ще са в настроение за щедрост, а аз ще си продължа както досега.
— Живот, базиран на милостта на нашествениците.
— Искаш ли да знаеш какво стана с лицето ми?
Не искам. Не ми се ще да чуя тази история.
— Откъснаха ми го за удоволствие. Половината ми лице. Одраха ме жив, май така се казва. Никога не съм си представял нещо по-мъчително. Всъщност преди не бих могъл и да си го представя. Знаеш ли какво е да ти се промени така животът? Днес си нормален, в следващия момент си чудовищен изрод? Преди бях актьор. — Той изсумтява. — Да, изкарвах си хляба с чаровната си усмивка. Сега дори нямам устни, за да се усмихна.
— Съжалявам — не се сещам какво друго да кажа. — Виж, знам, че не ти е леко.
— Идея си нямаш.
— Ще се изненадаш. Само защото нямам проблеми от външната страна — видимата за света — не значи, че отвътре не съм цялата в белези. И с тях е също толкова трудно да се живее.
— Спести ми егоистичното си тийнейджърско мрънкане. Страданията ти са нищо, сравнени с моите.
— Брей, добре — отвръщам. — Защото ти въобще не си затънал в егоизъм. Ама грам.
— Слушай, хлапе. Не съм говорил с никого от седмици. Общуването ми липсва. Поне така си мислех, но ти ме опровергаваш.
Музиката изпълва колата с елегантността на стария свят, ала след известно време шофьорът все пак продължава разговора:
— Защо да ти помагам, щом никой не си дава труда да помогне на мен?
— Понеже си свястно човешко същество.
— Да, и ми се иска да живея. Ако те пусна да избягаш, и едните, и другите ще ме погнат и ще ме убият.
— Не ме ли пуснеш, частица от човечността ти ще умре. Човешкото в нас не зависи от това дали обществото те приема и дали приличаш на другите. Важно е кой си и какво си готов да сториш или да не допуснеш да се случи.
— През цялото време хората убиват.
— Не и свестните.
Навън покрай нас е същинска пустош. Предполагам, никой не желае да приближава новото гнездо. Сигурно слухът за апокалиптичното парти се е разнесъл надлъж и шир.
— Наистина ли си убила ангел? — пита шофьорът.