Уриил плъзва поглед по тълпата и казва:
— Добре. Тъй да бъде. Избирам Сакриел за свой помощник-командир.
Всички се обръщат към най-едрия ангел в групата с чутовни крила.
— Приемам — отвръща той.
Рафи се вглежда в ангелите и ги преценява. Търси достатъчно лоялен, за да го избере за свой помощник? Някои воини сред зяпачите са гласували за него, но да гласуват и да умрат за него са две много различни неща.
— Поласкан съм, че ти се нуждаеш от най-големия и най-свиреп воин, за да ме победиш, Ури. Да видим колко голям воин ми трябва на мен за командир, за да ви победя двамата със Сакриел? Хм… избирам… дъщерята на човеците. Тя ще изравни силите.
Ангелите избухват в смях.
Стоя вцепенена на разровената земя.
Уриил стиска устни.
— Все още смяташ всичко за шега, а? — Направо плюе думите. Определено не му харесва да му се присмиват. — Забавлявай се сега, Рафаиле, понеже тя ще те последва, като паднеш. Изглежда си забравил, че вече нямаш своите Наблюдатели.
Уриил ме поглежда многозначително. Ясно ми е, че Рафи не ме е избрал на шега.
— Имаш време до изгрев да събереш отбора си, преди да се срещнем, за да решим съревнованието.
Уриил излита в тълпата и обичайният му антураж го следва в орляк от пърхащи крила. Ангелите преливат от възбуда, а тълпата се разсейва към главната постройка на гнездото.
Неколцина от охраната на Уриил подбират двамата оцелели бяса и ги пъхат обратно в клетката им. Заключват при тях и Белиал.
Мен обаче ме оставят сама насред полето. Сигурно защото съм помощник-командир на Рафи, каквото и да значи това. Размърдвам рамене в опит да облекча напрежението.
Рафи се спуска към мен. Снежнобелите му крила са широки и очертават съвършено подобното му на статуя тяло. Връхчетата на перата са мъхнати и сякаш сияят леко на слънце.
Все още не мога да повярвам, че си е върнал крилата. Стоят му изумително. Съвършени във всяко отношение, с изключение на дупката, която изрязах в перата при първата ни среща. С времето тя, предполагам, ще се запълни с нови пера и всички следи от мен по него ще изчезнат.
Ще ми се да кажа нещо за крилата му и да благодаря, задето ми запази живота, но не искам да ни чуят. Той и бездруго вижда всичко по очите ми, точно както и за мен е ясно, че се чуди как, по дяволите, съм се озовала тук. Определено имам специален талант да изниквам там, където не ме сеят.
След като отлитат и последните ангели, Йосия каца до Рафи. Неестествено бялата му кожа хармонира с крилата на архангела.
— Е, това беше неочакван избор на помощник — отбелязва албиносът, втренчил в него червените си очи.
Рафи го поглежда мрачно.
— Каква е вероятността да наберем свестен отряд?
— Много малка — отвръща Йосия. — Независимо дали подкрепят Уриил, или не, прекалено много от нашите са убедени, че ще победи. И тогава той ще направи всичко по силите си онези, които са му се противопоставяли, да паднат. Никой не иска да рискува.
Рафи увесва рамене. Сигурно е изтощен след операцията.
— Как се чувстваш? — питам го аз.
— Все едно съм летял на крилата си месец, преди да е било редно — той си поема дълбоко дъх и издиша. — Не е като да не съм го правил и преди.
— Колко ще привика Уриил в отряда си? — любопитствам аз.
— Някъде към стотина — предполага Йосия.
— Стотина ли? Срещу нас двамата?
— Всъщност ти дори няма да се биеш — намесва се Рафи. — Никой не го очаква.
— О, значи сто срещу един. Защо ти е помощник, щом се очаква да си водиш отряд?
— По традиция служи да покаже, че никой не посреща опасността сам — обяснява Йосия. Поглежда Рафи със симпатия. — Никой не отказва честта да бъде командир, но е въпрос на избор дали някой ще се присъедини към отряд за изпитание със сила.
От съжалението в очите на албиноса ми се приисква да ритна нещо. Рафи ми помогна, а сега аз няма да съм му от полза. Момиче, което нито е способно да лети, нито е годно да играе ангелски игри.
Поглеждам към клетките на ливадата. Двата оцелели беса се нападат един друг и се бият около Белиал. Вероятно щяха да тикнат и мен вътре, ако Рафи не ме беше избрал за свой помощник. Колко ли бих изтраяла вътре?
— Уриил е прав — отбелязва Рафи. — Вече не разполагам с Наблюдатели. Няма на кого да разчитам да изпълнява задълженията им.
— Войните все още говорят за тях, нали знаеш — напомня Йосия. — Никоя група не се е издигала като елитен боен отряд до нивото на Наблюдателите. Бяха станали легенда! — Той клати глава. — Каква загуба. И всичко само заради… — Поглежда ме в очите враждебно, но стиска зъби и не изрича обидата по адрес на човешките дъщери.