— Не винете жените, задето ангелите са нарушили глупавите ви правила. Техните жени не са нарушили никакви закони, но въпреки това бяха наказани!
— Наблюдателите щяха още да са тук, ако не бяха дъщерите на хората — ядно натъртва Йосия. — Изгубихме най-елитния си боен отряд, защото се ожениха за твоя вид. Най-малкото имай достойнството да…
— Стига — отсича Рафи. — Наблюдателите ги няма, колкото и да се караме по чия вина е станало, това няма да ги върне. Единственият важен въпрос сега е как да им намерим заместници.
— Къде са те сега?
Най-вероятно още са в Преизподнята, но кой знае? Онова, което зърнах в спомените на Белиал, е отпреди много отдавна, струва ми се.
И двата ангела поглеждат към Белиал. Той удря по бесовете, докато се карат близо до рамото му. Те излитат по-настрани и се хващат за решетките, откъдето ни зяпат.
Не, не нас.
Втренчили са се в меча ми.
Бесовете от Ямата искат да си идат у дома. Колкото и да е зле там, несъмнено е било по-добре от това да те затворят и да чакаш да те убият.
У дома.
— А ако има начин да слезем в Преизподнята и да доведем Наблюдателите? — предлагам аз.
Идеята е налудничава — дори не бих я обмисляла по-сериозно, ако съдбата на човешката раса не зависеше от това. Ако Рафи успее да детронира Уриил, край на войната, нали?
Ангелите се споглеждат, сякаш се чудят дали не съм си изгубила ума.
— Никой не слиза доброволно в Преизподнята — Рафи се мръщи срещу мен.
— А и като влезеш там, няма излизане без принцовете да те пуснат — добавя Йосия. — В това е проблемът. Иначе през цялото време щяхме да спасяваме наскоро падналите ангели.
— Освен това — добавя Рафи, загледан в Белиал, — Наблюдателите не са каквито бяха едно време.
— А ако успея да доведа Наблюдателите, каквито ги помниш? — питам аз. Кимам към Белиал. — Наблюдателите, които той помни?
Рафи пак ме поглежда и забелязвам искра на интерес.
34
Отчасти влачим, отчасти пренасяме по въздуха клетката на Белиал встрани от разровената поляна и към външна сграда, та да не се вижда от централния хотел.
— Имаме ли причина да вярваме, че ще работи и в двете посоки? — пита Йосия.
— Надявах се вие, момчета, да знаете — признавам аз.
— Има древни истории за бесове, изскачащи от много могъщи мечове — напомня Рафи. — Но никога не е имало причина да се скача вътре в Преизподнята.
— Искаш да ми кажеш, че съм открила скрит талант на любимите ви мечове, неизвестен дори за вас? — С всички сили тегля клетката.
— Явно имаш способност да извличаш нови и невъобразими способности и от мен, и от Мечи Куку.
— Мечо Пуки.
— Така де.
Прекрачвам яма, откъдето несъмнено е изпълзял човек.
— Стига де. Кажи го, Рафи! — усмихвам му се криво. — Обожавам, когато наричаш Мечо Пуки по име. Толкова съвършено звучи в твоята уста!
— Мечът като нищо ще те убие докато спиш, само за да се отърве от това име.
— Нали сега, като се върне при теб, ще получи ново?
— Ти си била последният му нов собственик; принуден е да носи това име, докато не получи друг нов собственик.
Все очаквам Рафи да си поиска меча сега, след като върна ангелските крила, но той не го прави. Чудя се дали още е сърдит на оръжието, задето ми е показало дълбоко лични моменти. Чувствам копнежа на Мечо Пуки да се озове в ръцете му, но не обелвам нито дума. Нямам право да се меся в тази битка.
Оставяме клетката на земята зад хотелската пристройка. Тук е тихо и безлюдно.
Йосия поклаща глава, но вече не спори срещу идеята. Прав е. Споразумяхме се, че планът е ужасен. В отговор на Рафи да измисли по-малко безумна идея, не му хрумна нито една.
Моментът вече настъпва и ръцете ми треперят, докато изваждам меча.
Трескаво преравям мислите си за по-добър план, ала не се сещам за такъв. Можем да избягаме сега, когато Рафи си е върнал крилата. Но той е на изпитание, също като мен. Ангелите просто няма да го оставят да отлети.
Ако Рафи изгуби изпитанието, ще умра. Не съм сигурна какво ще се случи с него, но е ясно какво ще стане с мен. Ако съумее обаче да спечели предстоящото изпитание със сила и поеме властта над ангелите, той ще ги отведе оттук. И всичко ще се свърши.