Дали си струва риска да изгубя Рафи в Ямата и той да остане приклещен там?
Прехапвам устна, понеже не искам да си отговарям на въпроса. Вероятно ще изровя триметров овраг пред тази клетка, докато обикалям напред-назад да го чакам да се върне.
— Давай — подканва Рафи. Крилата му са плътно прибрани на гърба и стои скован, готов за най-лошото.
Преди да се размекна, кимам на Йосия. Той отключва вратата на клетката и я открехва едва-едва. Двата бяса от Преизподнята отстъпват възможно по-далеч от албиноса.
Да се надяваме, че знаят как да използват меча, за да се върнат в родния си свят. Само трябва да спипаме единия, та Рафи да го яхне.
Белиал също отстъпва до задния ъгъл на клетката. Още изглежда като спаружено зомби.
— Какво правите? — гледа ни подозрително той.
— Кучи-кучи, гадни бесове! Нали искате да си идете у дома? — Гукам аз и пъхам меча в клетката.
Бесовете от Преизподнята се прокрадват полека към мен. Взират се в острието алчно и го душат, сякаш се опитват да открият къде е капанът.
Щом Рафи тръгва към тях обаче, те се разбягват към най-задните ъгли на клетката със съскане. Не знам как да накарам тварите да пътуват през меча, ако те самите не искат.
— Боят се от теб — протягам свободната си ръка пред него. — Мини зад гърба ми.
Влизам в клетката. Повишавам глас и подхващам с тон, както бих приказвала на кученца:
— Кучи-кучи, грозни сплескани мутри! Нали искате да си идете вкъщи? Ами да-а, вкъщи…
Те се прокрадват предпазливо към мен и боязливо поглеждат към Рафи.
— Ще отворя портала към дома ви, щом ме оставите да ви хвана за ръка… — налага се да се сдържа да не направя гримаса при тази мисъл.
— Не! — възкликва Белиал. Очите му греят свирепо, сякаш току-що е осъзнал, че се намира в кошмар, от който не може да се събуди. — Махайте се…
Сграбчвам по-близкия бяс.
Той на свой ред се вкопчва в ръката ми и забива нокти в нея. Болката ме пронизва дълбоко, но упорито го държа.
В същото време Рафи скача и сграбчва другия бяс.
Настава пълен хаос.
С настоятелност, граничеща с паника, Белиал избутва Йосия от пътя си и се опитва да изскочи от клетката. Бесът на Рафи откача, пърха бясно и се напъва да се юрне през вратата навън.
Инстинктивно завъртам меча да спра бягството на Белиал и в крайна сметка го пронизвам в хълбока.
Той крещи, а бесът на Рафи скача в меча ми.
Плъзва се по острието, както Рафи го държи за крака. Изчезва в Белиал.
Архангелът не се пуска и изчезва след него.
Преди да мигна, бесът, когото държа аз, също се хвърля през меча и ме повлича със себе си.
В началото се опитвам да го пусна — само Рафи трябва да влезе в Преизподнята — ала бесът все още ме стиска за ръката. В частицата от секундата, преди да ме пусне, ръката ми потъва в Белиал и вече падам.
Стискам толкова здраво, че направо ще откъсна китката на беса.
Блъсваме се през тялото на демона и оставам без дъх. В течение на болезнена секунда шокът от преминаването през бариерата почти ме откъсва от „коня“. Все пак успявам да се удържа, измъчвана от мисълта, че откопча ли се сега, като нищо ще свърша на още по-лошо място от това, към което съм се запътила.
Падаме през мрака, а той изглежда безкраен.
Обръщам се навреме, за да съзра с какво изумено изражение Йосия се взира към мен през затварящия се бързо тунел.
Стискам очи, убедена, че хората не бива да виждат някои неща. Потресеният Йосия гасне в мислите ми, защото друг кошмар го изтрива с мощта си.
Ние отиваме в ада!
35
Този път е по-различно от влизането ми в спомените на Белиал. Този път боли.
Всяка клетка в тялото ми вие от болката. Навярно защото физическото ми тяло извършва пътешествието заедно сума.
Блъскаме се в земята, точно когато очаквам очите ми да изтекат от толкова много стискане.
Стомахът ми се обръща, а брадичката и гърдите ми са натъртени от сблъсъка с повърхността.
Сега разбирам объркването на бесовете при приземяването им на Ангелския остров. Все едно току-що са ме разплескали с точилка като тесто за пица и са ме метнали на земята.
Имам и усещането, че се пека във фурна. Много смрадлива фурна, където готвят развалени яйца.