Насилвам се да се претърколя и да отвори очи. Когато току-що си се приземил в ада, определено не разполагаш с време да се вземаш в ръце полека.
Небето — ако въобще има нещо общо с него — е мръсно пурпурночерно с по-тъмни петна. Слабата светлина хвърля лилав воал над надвисналите около мен сенки.
По ръба на полезрението ми изотгоре ме гледат лица.
Всъщност не съм съвсем сигурна какво виждам. Приличат ми на ангели, но едва ли са такива. Напомнят ми и за демони, ала не ми се вярва да са.
Разтворените им крила изглеждат опърпани, а останките от перата им наподобяват сухи листа по мъртво дърво. Откритите части от крилата са видимо напукани и кожести. Самите им кости са разцепени и стърчат болезнено по ръбовете. Много от треските са придобили формата на кука и не се отличават много от остриетата по демонските крила на Рафи.
Най-силно ме шокира — а вероятно не би трябвало — че сред надвесените над мен е и Белиал. Защо ще ме изненадва, след като съм скочила в паметта му или в свят, витаещ в неговите спомени… така де. Естествено е и той да присъства тук.
Изглежда обаче различно. Преди всичко крилата му не са нито демонските, с които съм свикнала, нито оригиналните му, с перата. Наполовина са черни и наполовина са още покрити с кичури пера с цвят на залез.
Предполагам, че след като физически съм тук, вероятно съм прескочила във времето и пространството, но от толкова усилен размисъл мозъкът ми всеки момент ще експлодира. Пък и нямам време да умувам по въпроса.
Очите ми постепенно привикват към пурпурната светлина. Забелязвам, че Белиал се взира в моя посока с празни очни орбити.
Белиал е сляп.
Отнема ми малко време да се самоубедя, че това наистина е той. По бузите и носа има дълбоки белези от удари. Шибали са го с бич в лицето. Има и следи от разрези от изваждането на очите.
И другите не изглеждат много по-добре. Единият е с наполовина съвършено лице на гръцки бог, а другата половина явно е била отхапана. Без контузиите присъстващите навярно биха изглеждали като отлични представители на вида си и с нищо няма да се отличават от другите ангели.
Между осакатените им тела вече виждам, че се намираме във военна зона или най-малко в останките на такава. Сградите са изгорели, начупените дървета са овъглени, колите са размазани и изкормени. Или поне ги оприличавам на сгради, дървета и коли. Не приличат на нашите, но при всички случаи извисяващите се конструкции са необитаеми от много време. Същинско градче. От земята стърчат растения с вид на попарени кактуси, смазани и усукани. Наоколо има и разпилени боклуци, смътно напомнят колела на каруца.
Не-ангел с канарено жълти пера посяга към мен. Кожата на ръката му е обелена и са останали само лъскавите мускули отдолу. Дръпвам се, ала той ме сграбчва за косата и ме изтегля да стъпя на крака.
— Какво е това? — пита Белиал. — Става ли за ядене?
Не знам дали някога съм виждала нещо по-притеснително от празни очни орбити, особено на познато ми лице, пък ако ще да е и на Белиал.
Той пъха нечие заострено ухо в устата си и го дъвче. Много ми прилича на ухо на бяс. Питам се какво е станало с беса, който яздех.
Всъщност, виждам останките му отляво, на земята — смазани и разкъсани. Почти неразпознаваем е.
Къде е Рафи?
— Човешка дъщеря е — отвръща похитителят ми. Казва го със зловещ тон, сякаш думите му имат дълбоко значение.
Следва дълго мълчание, докато всички се взират в мен.
— Коя? — пита накрая Белиал.
Онзи, който ме държи, поглежда поред към останалите. Не ми пуска косата.
— Някоя от вашите ли е? Не е моя.
— Няма причина да вярваме, че непременно е от нашите, Циклоне! — отвръща Белиал. Гласът му е дрезгав, сякаш или е пищял до скъсване на гласните струни, или някой го е душил.
— Приключих с тях — обажда се един от групата. — От самата мисъл за жени ми призлява.
— Аха, Големия Би ще излезе прав — коментира друг. — Най-добре да я изядем. Малко месце ще ни помогне да оздравеем.
Започвам да се въртя — искам да се измъкна от хватката на не-ангела. Къде е Рафи?
— Пусни я — намесва се трети. Неговите крила са поръбени в синьо.
— Термо, пусна ли я, ще й се иска да сме я сготвили и изяли. Не е проява на милост да я оставим да си върви по пътя.
Не това искам да чуя.
— А това меч ли е?
Неколцина се навеждат да погледнат меча ми, който лежи на земята на една ръка разстояние.