Последната глава още дъвче нагоре по ивицата откъсната кожа на рамото му. Дръпвам я, като откъсвам докрай и кожата, без да обръщам внимание на болезнения рев на „пациента“. Тъпча тварта, докато спре да мърда.
Белиал мъчително се изправя на крака. Бутвам го навътре по тъмните стълби и трясвам капака на люка зад гърба си.
Старая се да не пъхтя много силно, докато слагам резето.
Явно сме в мазето под рушащата се сграда. Единствената светлина идва от цепнатините по капака на люка; твърде тъмно е, за да видя дали има и друг изход.
Земята тътне. Огромни, тежки парчета боклуци удрят отвън.
С натежало сърце се приготвям, стиснала меча с две ръце. Усещане за обреченост блика от Белиал. Той стои, наострил уши срещу капака на люка, сякаш хиляди пъти е бил тук и преди и неизменно е губил битката. При вида на разкъсаните и осакатени Наблюдатели, предположението изобщо не ми се струва нереално.
Капакът на люка дрънчи и се тресе под напора на гризящите го глави. Блъскат и тракат с челюсти цяла вечност, но накрая спират.
После се разнася силен тътен и шумотевицата от камшиците отвън отминава. Демоните явно не са видели къде сме изчезнали, дори камшичните им глави да са наясно.
Тропотът на колесниците заглъхва в далечината.
Предпазливо изпускам затаения си дъх и се озъртам. Намираме се в подземна бърлога. В тъмното са пръснати намачкани постели, има по-висока пейка, направена от пръст, овъглени останки на някогашно огнище.
— Знаеш ли какво щяха да ти направят? — пита Белиал с дрезгавия си шепот току до ухото ми.
Подскачам. Не осъзнавах колко близо е до мен.
— Тези глави — продължава той. — Знаеш ли за какво пищяха?
Свивам рамене, после се сещам, че не може да ме види.
— Ново тяло. Зажаднели са за ново тяло — той се обляга на стената на убежището, обърнал към мен празните си очни орбити. — Добре дошла в Преизподнята. Независимо дали ти харесва, или не, току-що се присъедини към посвещението на наскоро Падналите.
— И колко време продължава това посвещение?
— Докато не станеш Погълнат или нещо също толкова отвратително. Другият вариант е принцовете на Преизподнята да решат да те повишат от статута на червей. Чувал съм, че се случва едва известно време, след като крилата ти напълно се изменят. Тогава започва истинската веселба.
— Става по-лошо, след като те повишат?
— Така съм чувал.
Нещо тупва по капака на люка отвън. Запазвам мълчание, докато нещото, ударило капака, си отиде.
— А онези пищящи камшични глави? И тях ли ги посвещават?
— Те са Погълнатите. Не са преживели посвещението. Принцовете на Преизподнята се славят с легендарния си безспирен пир. Погълнатите са от пожертваните за пира… — Белиал поклаща глава. — Можем да възстановим много загуби, но не и цяло тяло или дори основните му части… — Той разтрива празните си очни орбити. — Но когато си в Преизподнята, са налице безконечни възможности за още по-ужасни страдания. Погълнатите драпат като изоглавени да ги включат в камшик с глави заради възможността да докопат ново тяло.
Никога не съм чувала Белиал толкова разговорлив. Ще ми трябва известно време да свикна с тази негова по-ранна версия.
— Ако успеят да забият зъби в теб, заравят се в тялото ти за нула време. Ще си проправят път нагоре към главата ти, където ще дъвчат, докато тя не падне. После се посаждат на шията. Понякога се бият и преди всичко да свърши, успяват да се посадят две-три. При тази гледка ще ти се прииска да ти извадят очите.
Поглеждам го, за да установя дали се шегува, но изражението му не се променя.
— Тялото на Падналия е желаната награда, но те са готови да вземат всичко с крайници. Приемат дори тела на плъхове с надеждата, да се изкачат по хранителната верига, стига да се докопат до следваща жертва. Затова си гледай и в краката.
Той се плъзва по стената и сяда, облегнат на нея.
— Носят се слухове, че някои от най-силните принцове на Преизподнята едно време са били Погълнати. Разбира се, по времето, когато стигат до статута на принц, вече са прекрачили отвъд лудостта.
Ще ми се да мисля, че бих понесла обичайната лудост, но това качва напрежението изцяло на ново ниво.
— Гледай винаги да си нащрек — завършва Белиал. — Рискуваш да загубиш много повече, отколкото си представяш.