Отскачам назад.
От вътрешността на шията на Летеца изникват зъби и си прояждат път навън. От шията му изниква Погълната камшична глава, покрита с кръв.
Отклонявам очи и ми се ще да изтрия някак спомените си. С крайчеца на окото виждам Циклона да сграбчва камък и да го вдига над главата си. После чувам влажно пльокване.
Всички едновременно провесват рамене.
— Трябва да ни изведеш оттук, капитане — казва Ястреба с хриплив от мъка глас. — Не може да ни е писано да умрем така!
40
Измъкваме се от ловния район, преди другите принцове от Преизподнята да пристигнат. Някои от не-ангелите вървят, други летят ниско и разузнават напред.
Все очаквам някой да попита за меча ми, но това не се случва. Наблюдателите изглеждат малко замаяни, след като станаха свидетели на смъртта на Летеца. Такива трагедии се случват постоянно, но все още не са в състояние да ги приемат.
Разрушената улица, по която вървим, свършва внезапно. Руините на града отстъпват пред каменистата пустиня. По пътя си отварям очите за бесове, та да ги хванем, но не забелязвам нито един. Или са избягали, или са били мобилизирани да се бият за принцовете от Преизподнята, когато са се събрали да ни преследват.
Небето преминава в нещо — по мои предположения — съответстващо на дневна светлина тук. Вместо пурпурна чернота, каквато видях по-рано, сега върху пустинята зловещ оттенък хвърля червеникаво сияние — не е точно нощ, но не е и съвсем ден.
Един от Наблюдателите до мен въздиша:
— Повечето от нас преживяха поредната нощ.
— Да се върнем на онази улица тази нощ — предлага друг. — Там е по-безопасно.
Хвърлям им кос поглед. Ръцете и лицата им са осеяни с пресни рани. Един куца и кърви — от крака му липсва цяло парче месо.
— Откога сте тук? — питам.
Наблюдателите ме поглеждат, сякаш да подскажат: от цяла вечност.
— Нямам представа — свива рамене куцият. — Май отпреди да се родя.
Навлизаме сред гора от скали. В пустинята е пълно със странни, усукани каменни кули, въздигнати спираловидно към червеното небе. В далечината се виждат руини на градове. Един от тях гори, черният дим се вие към небесата. Питам:
— Какво е това? Градове ли са?
— Били са — уточнява Термо. — Сега са само смъртоносни капани. Навремето са ги обитавали бесовете.
Обръщам се към Белиал.
— Нали според теб бесовете не са били нищо особено преди идването на Падналите?
Той гримасничи подигравателно:
— Да не би само защото са имали градове, това да извинява измъчването на невинни?
— Навярно са имали приятно малко примитивно общество — гадае Термо. — Луцифер и армията му обаче бързо са ги поставили на място.
Парчетата от пъзела започват да ми се наместват.
— Това ли е причината с такава радост да измъчват новите Паднали?
— Кой знае защо правят онова, което правят? — отвръща Белиал. — Те трябва да бъдат изтребени, не анализирани.
— Каквито и да са били едно време, сега са се превърнали в нисши животни — заявява Термо. — Съмнявам се да имат други мотиви, освен инстинкт.
— Но им е разрешено да измъчват единствено новите Паднали ангели или демони, нали? Страхуват се от закалените Паднали.
— Щяха да се боят и от нас, ако принцовете от Преизподнята не ги ползваха да ни измъчват. Ако демоните им позволяват едничка радост, то това е задачата да ни тормозят по време на посвещението.
Кимам. Значи бесовете се радваха толкова да нараняват Белиал, защото единственото отмъщение в замяна на разрушаването на света им са мъченията на новите Паднали…
Ако това продължи, и аз ще свърша като Пейдж и ще започна да бръщолевя налудничави глупости за уважението към всичко живо, дори и към твари така кошмарни като бесовете.
Някогашната Пейдж, имам предвид.
Гледам виещия се дим над разрушения град на бесовете и се чудя как ли е тя. Мама добре ли е? Дали Съпротивата още се държи? Дали изобщо ще се върна при тях?
Наблюдателите се оглеждат един друг на усилващата се светлина и дават взаимно оценка на раните си. Най-много внимание обръщат на Рафи, но не за да проверят дали е ранен. Явно просто го преценяват.
От тях само той е цял, невредим и със здрави пера по крилата. Стои висок и мускулест, без белези и рани по могъщото си тяло.
Съвършенството му е нарушено единствено от огърлицата със сушен плод, подарък от демона. Един от Наблюдателите я вдигна от земята и посъветва Рафи да я задържи като знак, че принц на Преизподнята му дължи услуга. На мен лично ми прилича на мъртва мишка, окачена на врата му.