— Не очаквахме да те видим повече, капитане — признава Термо. — Мислехме се за обречени.
— Винаги сме си знаели, че ни е писано да сме обречени — уточнява Тръбача, — но е различно, когато наистина се случи.
— Какво става горе? — пита Термо.
Рафи им разказва за смъртта на Вестителя Гавраил; как Уриил е ускорил изборите създавайки фалшив апокалипсис; за нашествието в нашия свят и какво е станало с крилата му.
Докато говори с отряда си, аз наблюдавам Белиал. И той е красив, мъжествен и осакатен като останалите. Но, за разлика от тях, се обръща към Рафи с объркана смес от надежда и гняв.
— Значи си дошъл да ни вземеш със себе си, така ли? — иска да се увери Белиал. — Нали не сме Паднали напълно. Дори са ми останали още малко пера…
Някои от другарите му са разсмиват на шегата.
Белиал погалва последните ивици пера с цвят на залез по крилото си.
— Ще израстат отново, стига само да видят истинска слънчева светлина. Нали?
— Нека помогнем — настоява Ястреба. — Дай ни мисия.
— Нека си спечелим завръщането, капитане — обажда се и Циклона. — Тук, долу, се похабяваме.
Рафи ги оглежда внимателно. Спира поглед върху кичурите им пера и разтрошените кости на крилата, стърчащи под странни ъгли. Оглежда обелените им крайници и гноящите рани. Чета в очите му каква болка му причинява окаяното състояние на войниците му.
— Какво стана с другите? — пита той. Оглежда дузината скупчени около нас Наблюдатели.
— Сега те вървят по свой собствен път — в гласа на Термо плиска цял океан печал.
Тъй значи, ако ги върнем обратно, ще бъдат дузина Наблюдатели срещу стоте ангела на Уриил.
— Къде са бесовете? — намесвам се аз.
— Те са ни най-малката грижа — уверява ме Белиал.
Озъртам се из мъртвия пейзаж. Не забелязвам нито един бяс.
— Трябват ми. Разчитам да успея да ги използвам, за да ни измъкна оттук.
Всички ме зяпат.
— Достатъчно дълго ли си прекарала тук, че да се побъркаш? — пита Малкия Би.
— Така попаднахме в Преизподнята — обяснявам. — Бесовете могат да прескачат в моя свят и да се връщат, а аз си хванах един да ме повози… — свивам рамене. — Най-вероятно никога преди не сте държали меч върху демон достатъчно дълго, че да се случи такова нещо.
— Нужна е само секунда, за да убиеш демон — напомня Рафи. — Няма причина да спираш, преди да си го посякъл.
Следва миг тишина, Наблюдателите се взират в мен, после започват да се споглеждат един друг.
Стягам се за лавина от въпроси, но те питат кратко:
— Може ли и ние да се повозим?
Поглеждам към Рафи. Той кима. Не би ме изненадало, ако нашето приключение вече се е превърнало за него повече в мисия за спасяването на Наблюдателите, отколкото за спасяване на ангелската армия горе в моя свят.
— Не говори сериозно, нали? — не вярва на ушите си Малкия Би.
— Имаш ли по-добър вариант, освен да послушаш момичето? — вдига вежди Тръбача.
— Не знам дали ще проработи — проявявам доза предпазливост аз. — Но ако ми помогнете да намерим бесове и да ги убедим да скочат обратно в моя свят, всички ще опитаме да се махнем заедно оттук.
— Тя е луда като всички останали — заявява Малкия Би. — Никой никога не е успял да избяга от Преизподнята без разрешение от горните етажи. Никога.
— Тя казва истината — подкрепя ме Рафи. — Идваме от различно време и минахме през… един от вас.
Всички се споглеждат.
Рафи ми кима и аз им разказвам историята. Говоря, както се надявам, с дипломатичен тон — нито споменавам кой от Наблюдателите е послужил за портал, нито в какво състояние е бил, когато преминахме. След края на описанието ми как сме пристигнали тук, всички мълчат.
— Ако един от нас е порталът — нарушава тишината Белиал, — значи този Наблюдател няма да може да си тръгне, нали?
Свеждам очи. Ако успеем да се измъкнем оттук, той ще остане сам тук да се бори с нокти и зъби, за да си проправи път от Преизподнята до земята. Нямам представа колко дълго ще продължи това, но несъмнено достатъчно да убие цялата му чест.