— Виждам, че дисциплината се е разхайтила по време на ваканцията ви — констатира Рафи.
— Аха, след толкова излежаване по плажа без работа, само поркане и зяпане на жени…
При споменаването на „жени“ Наблюдателите внезапно се смущават и се смълчават.
— Време е да попитам. Пък и другите се чудят — Термо кима към мен. — Тя твоята човешка дъщеря ли е?
Поглеждам Рафи.
Негова ли съм?
Той се замисля за момент, преди да отговори:
— Тя е човешка дъщеря. И пътува с мен. Но не е моята човешка дъщеря.
Що за отговор е това?
— О! Значи е свободна? — държи да уточни Тръбача.
Рафи го вледенява с поглед.
— Нали знаеш, сега всички сме ергени — уточнява Ястреба.
— По закон никого не наказваш два пъти за едно и също престъпление — добавя Циклона.
— А сега, като знаем, че си извън състезанието, капитане, аз се оказвам втори по хубост на опашката — обажда се Тръбача.
— Стига толкова! — Рафи не ми се струва развеселен. — Не си неин тип.
Наблюдателите се ухилват многозначително.
— Ти пък откъде знаеш? — питам аз.
Той се обръща към мен.
— Понеже ангелите като цяло не са твой тип. Мразиш ги, нали?
— Да, но тези господа вече не са ангели.
Рафи вдига вежда срещу мен:
— На теб ти трябва добро човешко момче. Да изпълнява заповедите ти и да понася капризите ти. Някой, готов да посвети живота си да те пази и да те храни. Такъв, който ще те прави щастлива. И с когото ще се гордееш! — махва с ръка към Наблюдателите. — Сред тези негодници няма нито един подобен тип.
Поглеждам го сърдито:
— Несъмнено първо на теб ще покажа кандидате, преди… — преглъщам „да се примиря с него“, — да го избера.
— Държа на това. Ще му обясня какво се очаква от него.
— Ако допуснем, че преживее първоначалния разпит — обажда се Тръбача.
— Доста разумно предположение — замисля се Циклона.
— Ще ми се да съм там да го видя — мечтателно подхвърля Ястреба. — Определено ще е интересно.
— Не се притеснявай, капитане — успокоява го Тръбача. — Всички си направихме изводите. И ние сме минали през същото.
Това им навява мрачно настроение. Термо си прочиства гърлото:
— И като стана дума…
— Някои от тях оцеляха — прекъсва го Рафи.
— Кои?
— Безполезно е да изброявам. Така или иначе успях да спася някои от тях и те живяха.
— А децата? — от въпроса на Термо не лъха дори капка надежда.
Рафи въздиша.
— Бяхте прави. Останах да ловувам „чудовища нефилими“, само за да открия, че са просто деца. Гавраил каза, че потомците на ангел и човешка дъщеря ще се превърнат в чудовища. Не исках да ги убивам, докато са още безвредни, затова изчаквах. И чаках. Поколение след поколение бдях, за да изкореня злото, за което бях предупреден… — той поклаща глава. — Но не се появи изчадие. Търсех навсякъде чудовища нефилими, ала те си бяха най-обикновени хора. Някои се раждаха доста едри, а и имаха по-малко деца от другите. Понякога потомците им се оказваха особено надарени или прекрасни, не и чудовищни обаче. И в крайна сметка кръвта се разреди сред хората и стана обичайно всеки да носи по капка-две ангелска кръв.
— Знаех си, че е лъжа! — възкликва Циклона.
— Благодаря ти, архангеле — казва Наблюдател с туфа петнисти пера на крилото. — Благодаря, задето си ги пощадил.
— Имах заповеди да убивам нефилими чудовища — подчертава Рафи. — Точно така рече Гавраил. Намерих нефилимите. Какво да направя, като никой от тях не стана чудовище? Изпълних дълга си.
— Но остана при нас много време, нали? — намесвам се аз.
Рафи кима:
— Ако се бях върнал прекалено рано да докладвам за мисията, имаше риск Гавраил да даде изрични заповеди да избия нефилимите въобще и да ме върне обратно.
Сега вече разбирам:
— Изчакал си нефилимската кръв да се разреди до толкова, та никой да не е в състояние да я открие.
Рафи свива рамене:
— Или докато някой от нефилимите не се обърне на звяр. По възможност — поне двама. Тогава бих имал основание да се върна и да кажа, че съм убил чудовища, както ми е заповядано.
— Но не се случи.
Той поклаща глава.
Наблюдателите видимо имат нужда да се вземат в ръце. Неколцина си намират камък да поседнат, а другите просто се взират в пространството или затварят за миг очи.