— Дълбокият сън ще ти дойде добре. Иди да се възползваш от леглото. Известно време на пост ще стоя аз.
— Няма начин. На риск си подложена ти, не аз.
— Какво според теб се кани да ме спипа?
Размърдвам се да го погледна и ръката ми се отърква в неговата.
— Списъкът е безкраен.
— И откога си ми станал чак такъв защитник?
— Откакто враговете ми прецениха, че ти си моята човешка дъщеря.
Преглъщам. Гърлото ми е пресъхнало.
— Така ли е станало?
— Белиал ни видя заедно на маскарада. Макар да си носех маската, Уриил знае, че на плажа именно аз съм бил с теб.
— А аз такава ли съм? — Прошепвам. — Твоята човешка дъщеря?
Почти чувам ударите на сърцето си. То се разтупква и още по-силно, когато осъзнавам, че Рафи сигурно е способен да го чуе.
Той отклонява поглед встрани:
— На някои неща просто не им е писано да се случат. Но не го разбират нито Ури, нито Белиал.
Изпускам дъха си — полека, овладяно. Рафи спокойно би могъл да допълни, че аз също не го разбирам. Питам:
— Та кой точно би дошъл по дирите ми?
— Като изключим обичайните заподозрени, когато отрязах крилата на Белиал, с мен те видя цялата ангелска войска. Всички смятат, че пътуваш в компанията на маскиран „демон“, който реже крилата на „ангели“. Това стига да започнат да те преследват, дори и само за да намерят мен. Освен това вече си ангелоубиец, за което наказанието е автоматична смъртна присъда. Доста популярно момиче си.
Обмислям за миг думите на Рафи. Мога ли всъщност да направя нещо по въпроса?
— Но ние им се струваме еднакви, нали? Как въобще ни различават? На мен също всичките ми изглеждат еднакви. Толкова отвратително съвършени са отвсякъде — съвършени тела на олимпийски богове, съвършени красиви лица, дори съвършени прически. Ако не те познавах, щях да си мисля, че ангелите са напълно взаимозаменяеми.
— Искаш да кажеш, че съм повече от съвършен?
— Не. Понеже си толкова скромен.
— Скромността е надценена добродетел.
— Да смятам ли тогава, че това е искрената ти представа за себе си?
— Истинските воини не се поддават на психо щуротии.
— Или на рационално мислене.
Рафи поглежда голите ми крака.
— Не, не и толкова рационално, признавам… — Изправя се и ми подава ръка. — Хайде. Върви да поспиш.
— Само ако и ти си легнеш.
Хващам се за ръката му и той ме изправя.
— Добре. Щом това ще те накара да се решиш.
Влизаме в моята стая и аз се настанявам на леглото. Лягам върху завивките с мисълта, че той само иска да се увери дали наистина ще спя. Но вместо да си тръгне, Рафи се опъва на матрака до мен.
— Какво правиш? — питам.
Той ляга с буза на възглавницата до мен и затваря очи с видимо облекчение.
— Ще си дремна.
— Няма ли да слезеш долу?
— Не.
— А кушетката?
— Твърде е неудобна.
— Май спомена, че си спал на скалите в снега.
— Така е. Поради което при всяка възможност избирам мекото легло.
5
Очаквам той да остане буден и скован като мен, но дишането на Рафи бързо преминава в ритъма на съня.
Сигурно е капнал. Дори ако изключим недоспиването и постоянното му стоене нащрек, той все още се възстановява от травмите на крилата — както първоначалната ампутация, така и операцията. Не си представям през какво минава!
Лежа си и се опитвам да заспя до Рафи.
Топлият бриз внася през прозореца аромат на розмарин. Далечно и успокоително ми се струва бръмченето на пчелите покрай растенията отдолу. През затворените ми клепачи като разтопено масло се лее слънчева светлина.
Обръщам гръб на светлия прозорец и се оказвам лице в лице с Рафи. Не мога да се сдържа да не отворя очи и да го погледам. Тъмните мигли очертават полумесец върху бузата му. Дълги и извити — всяко момиче би им завидяло. Гръбчето на носа му е широко и право. Устните му са меки и чувствени.
Чувствени ли? За малко да се изкикотя. Що за дума изникна в главата ми? Не съм сигурна дали изобщо досега съм възприемала каквото и да е като чувствено.
Мускулестият гръден кош на Рафи се надига и отпуска в очарователен равномерен ритъм. Ръката ми се разтреперва от желание да погали гладките му мускули.
Преглъщам и се обръщам на другата страна.