Пейдж ме поглежда от небето, където скакалците кръжат ниско над нас като лешояди. Изглежда и въодушевена, и объркана, сякаш се чуди какво да стори.
Гледа ме в очакване на отговори, но и аз не знам какво да й кажа.
— Да! — майка ми тича към Пейдж, размахала ръце в посоката, която ни показа Мартин. — Върви, миличко. Време е за обяд!
И това разрешение й стига. Скакалците политат на север по протежение на пътя и отнасят сестра ми.
— Внимавай! — Подвиквам подире й.
Ужасена съм. Облекчена. Уплашена. Объркана.
Нищо не е наред.
51
Все очаквам Ави да се появи и да поеме командването, но така и не го виждам. Понеже не знам какво друго да правя, продължавам да се грижа за ранените, докато го търся.
Пренасяме ги в централната сграда. Някои пищят, други са твърде смълчани. Нямам представа дали тук изобщо има доктор, но носим ранените сякаш вътре се намира оборудвана болница.
Държим се, все едно гимназиалната сграда в испански стил е пълна с доктори и апаратура. Успокояваме пациентите, че всичко ще е наред и скоро ще ги прегледат. Някои от тях несъмнено ще умрат, докато чакат, но не спирам да подклаждам надеждата им, докато полагаме ранените и излизаме да донесем следващите.
Задачата по пренасянето на пострадалите си има собствен ритъм. Позволява на всички ни да правим нещо и на моменти ни вдъхва и усещане за организираност и ред. Изключвам мозъка си и просто се движа като робот, един ранен след друг.
Изненадващо, но и всички останали се държат, все едно следват определен ред. Едни носят вода на нуждаещите се от нея, други събират плачещи деца и ги успокояваш, трети гасят все още вилнеещия в близката сграда пожар. Неколцина стоят на стража с насочени към небето пушки и защитават всички останали.
Всеки е поел роля, без да се налага да му се казва.
Веднага щом намираме Ави обаче, усещането за организираност се разпада.
Пострадал е много лошо. Диша плитко, ръцете му са студени. Кръв от раната на гърдите му се е просмукала в цялата предница на ризата му.
Втурвам се към него и притискам раната с длани.
— Тук сме, Ави. Всичко ще бъде наред!
Изобщо не очаквам да бъде наред. И Ави с поглед ми подсказва, че е наясно с лъжата ми.
Кашля и се мъчи да диша.
Лежал е тук, гледал е как се развива цялата драма със сестра ми и търпеливо е очаквал да го намерим, докато пренасяхме ранените.
— Помогни им — прошепва, втренчен в очите ми.
— Правя всичко по силите си, Ави…
Натискът ми не стига да спра кървенето.
— Познаваш ангелите по-добре от всички други — той си поема мъчително дъх. — Знаеш силните им страни и слабите — също. Знаеш как да ги убиваш.
— Ще говорим после! — независимо колко силно натискам, кръвта се процежда между пръстите ми и изтича покрай дланите ми. — Сега си пази силите…
— Накарай сестра ти да помогне с чудовищата… — Ави затваря очи, а после отново бавно вдига оловни клепачи. — Тя те слуша… — вдишване, — хората ще те последват… — вдишване. — Води ги.
Поклащам глава.
— Не мога. Семейството ми се нуждае от мен…
— И ние сме ти семейство… — дишането му отслабва. Клепачите се спускат. — Имаме нужда от теб! — той изхъхря думите между вдишванията. — Нужна. Си. На. Човечеството. — Накрая вече едва шепне и почти не го чувам. — Не ги оставяй да умрат… — вдишване. — Моля те, не ги оставяй да умрат…
Лежи неподвижен и се взира сляпо в очите ми.
— Ави?
Вслушвам се и търся стърженето на дишането му, ала не долавям признаци на живот.
Отдръпвам разтрепераните си ръце. Покрити са с кръв.
Той дори не ми беше приятел, но въпреки това очите ми парят от сълзи.
Обзема ме чувството, че последните устои на цивилизацията току-що рухнаха.
Озъртам се и за първи път забелязвам, че всички около мен са се спрели да гледат Ави. В блесналите очи на хората виждам сълзи. Наистина не всички са го харесвали, но до един го уважаваха.
Докато не го намерихме, никой не очакваше и той да е сред другите пострадали. Сега хората, които носеха ранените, които даваха вода на жадните, които раздаваха одеяла — всички до един са застинали и се взират в Ави, а той лежи на окървавената трева с празни очи, втренчени в небето.
Една жена изтърва одеялата в ръцете й. Обръща се с изкривено лице и се отдалечава, приведена; влачи крака, като изтръгната от корен.