В остър контраст са със спомените ми за съвършени тела, злато и блясък на ангелските тържества. Мнозина от присъстващите са ранени, превързани, куцат и са уплашени. Ококорените им очи са прозорец към отчаянието им.
Застига ме вълна от гняв. Съвършените ангели с тяхното съвършено място във вселената. Защо не ни оставят на мира? Само защото са по-красиви и имат съвършен слух и съвършено зрение, подобри са във всичко… това не ги прави по-достойни от всички нас!
— Лов ли? — пита Ди. Поглежда към осаждения си брат. — Значи затова са го устроили.
— Какво са направили? — бърча вежди аз.
— Подпалили са пожар по протежение на южния край на полуострова. Единственият път навън е през залива или по въздух.
— Видяхме го през камерите за наблюдение — обяснява Дум. — Отидохме да гасим пожара, но половината време изгубихме в опити да избегнем ангелите. Огънят е вече напълно извън контрол. Дойдохме, за да известим Ави.
Последствията ме смазват.
Мостовете са на парчета от земетресенията. Дори ако успеем да съберем всички изправни кораби и самолети, само малка част от хората ще съумеят да се измъкнат от полуострова преди залез.
Фантазирах си, че ловът няма да започне, преди да се спусне нощта, и ще бъдем свободни да избягаме своевременно.
— Огънят се движи на север — сочи Ди. — Все едно ни ограждат.
— Точно това правят — потвърждавам аз. — Събират ни за лова си.
— Значи ни превръщат в патици на гюме — обажда се някой от тълпата. — Това ли е краят?
— Най-доброто за нас е да избягаме, да се крием и да се надяваме да не ни намерят.
В гласовете на събраните долавям нотки на гняв.
Всички говорят едновременно.
Силен глас отеква над гълчавата:
— Някой ще се погрижи ли за това дете?
Всички се обръщаме към мъжа в тълпата, задал въпроса. Той е кльощав, с превръзки през рамото и на ръката. До него стоят две момиченца на по десетина години.
Бутва едното зад гърба си, а другото изтиква пред себе си.
— Не мога да я храня и защитавам, ако ще възобновяваме скитанията си!
И двете момиченца се разплакват. Онова, което наднича иззад мъжа, изглежда също толкова уплашено, колкото и другото пред него.
Някои от нас наблюдават сцената с тиха симпатия, други — с ужас. Но дори най-състрадателните се колебаят да пристъпят напред и да поемат отговорност за изхранването и защитата на безпомощно дете, защото всички са или хищници, или плячка.
Забелязвам обаче и такива, на които не им се късат сърцата. Неколцина гледат момичето със студена пресметливост. Всеки момент някой от тях ще излезе напред и ще я поиска. Втрещена, питам:
— Нима се отказваш от дъщеря си?
Мъжът клати глава:
— Никога не бих го сторил. Тя е на мой приятел. Дойде с нас на почивка в Калифорния непосредствено преди нападението на ангелите.
— Значи сега и тя е част от семейството ти — процеждам през стиснати зъби.
Мъжът се вглежда в израженията на хората наоколо:
— Не знам какво друго да сторя. Не мога да я защитя. Нито да я изхраня. По-добре ще й бъде с някой друг. Иначе просто ще я изоставя. Наистина не съм в състояние да се грижа и за живота на моето семейство, и за нейния! — Прегръща със здравата си ръка плачещото момиче зад гърба си, сякаш иска да я скрие, преди да е привлякъл всеобщото внимание.
— И тя е част от семейството ти — повтарям. Треперя от гняв.
— Е, нали все пак я опазих жива през цялото това време? — виква бащата. — Но повече не мога! Не знам дори как ще се грижа за себе си и за дъщеря си! Отчаян съм и правя най-необходимото, за да опазя себе си и най-близките си!
Себе си и близките.
Сещам се за умиращия, когото Пейдж намери в големия магазин. Какво ли е станало с неговите близки? Ако се пръснем сега, дали всеки от нас ще умира самичък някъде в тъмното, без никого да го е грижа дали ни изяждат живи?
На онзи човек му бе останала само рисунка с пастели, направена от обичано от него дете. Осенява ме прозрение, че в сублимния момент детето, Пейдж и умиращият представляваха част от мрежата от връзки, съставяща семейството. Именно това спаси мъжа да не бъде изяден жив. То напомни на Пейдж необходимостта да се бори за човечността си.
Най-сетне разбирам и какво ми казваше Ави. Тези хора — уязвими, сърдити и всеки с недостатъците си — също са ми семейство. Иска ми се да прокълна Ави, задето ме кара да се чувствам така. И бездруго ми е достатъчно трудно да опазя сестра ми и майка ми. Но и не мога да гледам как моите другари се разделят и измират, а нищо чудно и да се разкъсват един друг на парчета, така и така са започнали.