Дали това не беше тяхната възможност?
Колко романтично, укори го вътрешният му глас. И това от едно същество, прекарало целия си живот в заплетени дипломатически маневри.
Нима очакваше да се възцари Вечен мир след срещата на едно същество, за което бе сигурен, че е лишено от здрав разсъдък, и млад бунтар, който допреди няколко години беше убиецът на този луд? И който — познавайки човешката природа и присъщата й жажда за власт — няма да се бави кой знае колко, преди да започне да вижда себе си на мястото на Императора.
Но въпреки това.
Камерите на различните телевизионни компании, разположени на ключови места из залата, се бяха уморили да търсят нещо, което да покажат, и пред тях отново стояха репортери, коментиращи предстоящото събитие и неговото значение.
Изведнъж откъм небето долетя свръхзвуков гръм и корабът на Вечния император се приземи, воден от малък лоцмански катер. Еку позна „Нормандия“ — стария, тежковъоръжен, забулен в дълбока секретност транспортен кораб на Императора. Колко странно. Еку очакваше пристигането му да е по-драматично, най-вероятно на борда на новия суперкръстосвач „Дюрер“. Знаеше, че високо над главите им, на геосинхронизирана орбита, се намира цял имперски флот.
Еку изведнъж почувства прилив на надежда. Може би Императорът иска да се отърве от досегашния си войнолюбив образ.
Не, не беше това, осъзна той след секунди, веднага щом масивната рампа се спусна и по стълбата слязоха тежковъоръжени пехотинци от Вътрешна сигурност и заеха позиция около кораба.
Никой не се спусна след тях.
А отгоре вече се чуваше шумът на кораба на Стен — цивилния лайнер, който Еку знаеше, че трябва да очаква. Той също се снижи над площадката, премина от двигатели „Юкава“ на маклийнови генератори и се опря на разгънатите подпори. Люкът в основата се плъзна встрани и през отвора излязоха две същества. Стен и Алекс Килгър.
Килгър носеше всички почетни знаци на земен шотландски лорд, от баретата през наметалото до карираната пола. Само дето не беше затъкнал кинжал в пояса си и ножницата за меча му бе пуста. Дори не бе скрил пистолет в торбичката, завързана над слабините му.
Стен бе облякъл синя туника и панталон в същия цвят. Беше гологлав и не носеше никакви отличия.
Не ги придружаваше никаква охрана. Двамата изминаха известно разстояние под меката слънчева светлина, спряха и зачакаха.
В другия край на площадката охраната от Вътрешна сигурност изтрака с токове.
По стълбата се спуснаха Вечният император и неговият антураж. Както се очакваше, той бе облякъл семпла униформа с имперската емблема на гърдите. На шията си носеше само един медал — този на Даряващия мир, получен след потушаването на Мюлеровото въстание.
Говорителите пламенно обрисуваха Императора и се прехвърлиха на неговите придружители. Аври, началникът на политическия щаб. Тайрен Уолш, управник на Дюсейбъл и негов верен поддръжник. И така нататък, от граф Този до секретаря на протокола Онзи. Репортерите не можаха да разпознаят само един от присъстващите, но Еку знаеше кой е: солон Кенна. Вечният император водеше за срещата своите най-умни помощници. Еку отново почувства разгарящия се пламък на надеждата.
Но което му се стори най-благоприятно — нямаше и следа от Пойндекс. Още един обнадеждаващ признак, че срещата им може би наистина е посветена на мира в Империята.
Стен и Алекс се отправиха към имперския антураж. Охраната спря и Императорът излезе напред.
— Стен — рече той с напълно безстрастен тон.
Стен едва успя да се сдържи да не козирува. Прокле се за глупостта, но трупаните с години навици трудно се забравят.
— Ваше Величество.
— Да започваме ли?
Стен се усмихна пресилено и кимна.
Стен и Вечният император останаха сами на балкони близо до купола на Центъра за гости. След като участниците в преговорите бяха отведени по отредените им стаи. Императорът помоли Еку да уреди кратка среща на четири очи със Стен. Срещата не биваше да се записва.
Еку предаде молбата на Стен, който се поколеба, преди да се съгласи.