Остана доволен от себе си заради това решение. Това беше неговият таен дар за вечното кралство. Но ако трябваше да е честен със себе си, щеше да признае, че е бил доста либерален в определяне параметрите на умствените увреждания. От друга страна, кой може да каже със сигурност какви ще са представите за подобни неща в далечното бъдеще? Това, което днес бе безумие, тогава можеше да е съвсем естествено поведение.
Машината, отговаряща за контрола на всички тези неща, се намираше в един напълно автоматизиран кораб-болница, който не само бе строен, без да се мисли за разходи, подсилван десетократно там, където можеха да се сложат и тънки прегради, но и оборудван с програми за самоанализ и ремонт.
Кеа скри този кораб там, където никой враг не би могъл да го намери — в паралелната вселена. Източникът на неговата АМ2.
Мислеше за нея като за N-пространство.
И в случай че неговите врагове успееха да проследят и открият кораба, той притежаваше най-могъщите оръжия на тази епоха. Малко вероятно бе някой да го атакува в онази друга вселена. Корабът-болница трябваше да чака в готовност, докато получи сигнал, който да го пробуди към живот. След този сигнал роботизираният екипаж на кораба щеше да създаде друг Кеа Ричардс — за да замести този, който е бил… премахнат. Тялото щеше да бъде синтезирано от гени, които Имброциано бе натрупала от честите биопсии. Умът — схемата, представляваща Кеа Ричардс — също щеше да бъде възстановена до най-малки подробности. До последните мисли преди… смъртта.
— Това ще отнеме време — предупреди го Имброциано. — Малко повече от три години, преди да бъде завършен дубликатът. Трябва да си наясно, че ще има такива промеждутъци.
Преодоля този проблем, като нареди да бъде инсталирана невероятно богата компютърна библиотека. Тя трябваше да следи всички новини и нови информации, свързани с Федерацията. Натрупаните по такъв начин данни щяха да се въвеждат в ума на новия организъм след неговото пробуждане — по време на краткото обучение. Но трябваше да е внимателен. Организмът щеше да е нов. Неизпитван. Психолозите от екипа на Имброциано го предупредиха, че твърде много знания без практически опит могат да го обрекат на гибел, преди още да е започнал самостоятелно съществуване.
Завръщането към властта щеше да е постепенно. Стълбичка с натрупване на опит. С разширяване на кръгозора при всяко следващо ниво. И на всеки от тези етапи, ако наблюдаващата машина реши, че новият организъм притежава сериозни недостатъци, тя трябваше да го унищожи… и да започне отново.
Странно, но най-лесна се оказа онази част от подготовката за безсмъртния живот, която касаеше политиката.
Защото единствената му карта беше АМ2.
Със смъртта му доставките на АМ2 щяха да се прекратят автоматично. Нямаше да има друг узурпатор, докато Кеа не се прероди и завърне. Щеше да настъпи икономически хаос. Тригодишен вакуум във властта. Този, който дръзне да се възкачи на трона, ще е толкова слаб, че Кеа Ричардс ще може да го събори с едно докосване, когато се върне от отвъдното.
Възроденият герой.
Каква невероятна по сила легенда.
Кеа погледна древния часовник на стената. Време беше да започва.
Имброциано го очакваше.
Той допи уискито. Сетне натисна едно копче и повика Кемпър — шефа на неговия щаб. Двамата прегледаха още веднъж нещата, които трябваше да се вършат във времето на неговото отсъствие, правни въпроси, оставени за последния момент. Срещи с разни хора. Хората от личния му щаб трябваше да привикнат с идеята за неговото отсъствие. Беше се постарал да ги подготви, като напоследък все по-често се губеше за малко. Понякога претворявайки се в образа на обикновения инженер Рашид. Друг път с неколцина избрани съветници за тайна дипломация.
— Ами ако възникне извънредна ситуация, мистър президент? — попита Кемпър. — Как можем да се свържем с вас?
Ричардс му даде обичайния си отговор.
— Не бери грижа. Няма да отсъствам дълго.
След като Кемпър излезе, Ричардс извади от гардероба обемиста пътна чанта. Натисна скрита ръчка на бюрото и част от стената се плъзна встрани. Той се прехвърли в тъмния коридор. Панелът зад него се затвори. Малко по-късно вече беше на борда на неголяма космическа яхта и слушаше монотонния разговор на капитана с първия офицер — в очакване на разрешение от диспечерската за излитане. Надигна се, за да провери дали Имброциано и хората й са настанени удобно. Имброциано му помаха. Усмихна се. Тъжна усмивка. Кеа също й помаха. После си затегна колана.