Последва кратко сътресение от старта… тътнеж в ушите и… накрая безтегловност. Кеа се наслаждаваше на всяко усещане по време на полета, сякаш беше последно.
— Искаш ли успокоително? — попита го в слушалките гласът на Имброциано.
Той се обърна към нея. Махна й да седне до него и тя го послуша. Очите й бяха хлътнали от недоспиване.
— Предпочитам да не вземам — рече Кеа. — Не зная защо, но… бих искал да съм в съзнание.
— Разбирам — рече Имброциано. — Но така или иначе няма да стигнем крайната цел преди утре сутринта. Защо не си починеш?
— Ако не се получи — рече той, — ще имам предостатъчно време за почивка. Безкрайно много.
— Все още не е късно да се откажеш. Наистина. Дори те съветвам да го сториш.
— Вече съм решил — рече Кеа. — Няма нужда да изпитваш вина.
Имброциано потъна в мълчание. По някое време рече:
— Ако от това ти е по-леко, утре няма да изпиташ никаква болка. Нищо няма да усетиш. Първо ще ти инжектирам успокоително, за да няма страх. Смъртоносната доза идва по-късно. Ще вдишаш… и докато издишаш, вече ще си мъртъв.
— По-точно прероден — поправи я Кеа с престорено безгрижие. — Или, както биха казали някои, сменил един съд с друг.
— Но няма да си ти! — почти избухна тя. — Може би само като най-обща дефиниция. То ще говори като теб, ще ходи, ще мисли досущ както мислиш ти. Но все пак няма да си ти. Същината на всеки един от нас ни прави индивиди. Душата.
— Говориш като проповедник — рече Кеа. — Аз съм инженер. Прагматик. Дори да върви като патица… да кряка като патица… трябва да е Кеа Ричардс.
Иброциано отметна глава. Уморена. Победена. После го потупа по ръката. Стана и се върна на мястото си.
Кеа искрено съжаляваше за това, което трябваше да последва. Извади пътническото куфарче и отлепи малка табелка, под която се показа вдлъбнатина. Термочувствителен прекъсвач. Кеа харесваше Имброциано. Въпреки сдържаното й поведение тя бе много човечна. Надарена с проклятието на емпатията.
Тъкмо слабостта му към нея бе втората причина, поради която бе решил да промени плана. Първата беше прагматична. Винаги е най-добре да се започне с максимална сила. Подозрителен инцидент. Следват обвинения и политически чистки. Хаос в управлението. Радостта от чудодейното му завръщане ще потуши много въпроси. На някои от тях няма да отговаря, изразявайки опасения от още прикрити врагове. Другите ще изтрие просто като пренапише историята.
Ще има доста време, за да го направи.
Втората причина бе съжалението. За Имброциано. Не можеше да понесе мисълта за това колко ще бъде огорчена, когато разбере, че я е лъгал. Ужасно чувство за човек мигове преди смъртта му. Дори по-страшно от предателството.
Той й вярваше.
Но не можеше да поеме риска.
Не вярвай никому, бе посъветвал веднъж един стар крал свой събрат. Дори на мен, приятелю… особено на мен!
Е, какво пък. Решението беше наистина трудно, но крайната необходимост се бе оказала печелившата ръка. Винаги е знаел, че ще трябва да се раздели с Имброциано. Също както и с останалите. Такова е кралското бреме.
Той приближи пръст до вдлъбнатината на куфарчето. Когато я докосне, бомбата ще унищожи кораба. Всички ще загинат. Освен…
Него?
Изведнъж усети, че е плувнал в пот. Сърцето му заблъска лудо в гърдите.
Ами ако Имброциано е била права?
За кое?
За моята душа?
Да… за твоята душа. Проклетата ти…
Пое мъчително дъх. Изпусна го. Пое отново. Затвори очи. Припомни си мъничките огньове насред космическата пустош. Летеше към тях. Видя мъждукащите частици да подскачат, сякаш са живи.
Сега? Да го направи ли сега?
Не.
Само още миг.
Още един миг.
Кеа вдиша от въздуха в помещението. Миришеше на пот.
Ще бъда вечният крал, помисли си. Вечният император.
Той натисна копчето.
28.
Мъжът седеше мълчаливо в креслото, загледан към цветовете и безцветността зад корабния илюминатор. Беше мургав и мускулест, с изумително сини очи. Носеше бяла, плътно прилепнала туника и бели обувки. Гледаше трепкащите светлини от много… дни… седмици… месеци? Термини, за които все още имаше само смътна представа.