Нов образ. Имперският кръстосвач е обхванат в пламъци, бликащи от огромен отвор точно до мостика.
Размазано движение. Бягащи хора. Нови изстрели. После небето и Стен изпъшка от болка. Чернота.
Той можеше да вижда. Някой друг можеше да вижда.
Сега вече беше много далече от Дома за сбирки. Сградата под него. Кръстосвачът бе обгърнат от огнени езици, а площадът изглеждаше опразнен. Над мястото на инцидента висяха ято имперски разрушители. Изведнъж един от разрушителите се превърна в ослепителна бяла топка и образът отново потъмня.
Стен изхлузи шлема от главата си.
— Какво е станало с първия кал’гатеец? Онзи, който е започнал записа?
— Виж, туй не знам. Сигур са го утрепали. Инак защо друг ще вземе камерата? Но по наши сведения кръстосвачът е бил „Одеса“ и имперските войници са изгубили два батальона тъдява. Човекът, дет’ донесе записа, обясни, че близо десет хиляди кал’гатейци също са напуснали този свят. Излишно е да добавям, че имперската пресслужба не е казала и думичка за туй.
— Значи на това му викат барабанният патрул — обади се Синд. — Убийци в гвардейски униформи, които сплашват цивилното население.
— Гвардейците може и да са лоши — изръмжа Ото, — но те изпълняват заповеди. Императорът е този, който раздава подобно правосъдие.
Стен се надигна, доближи екрана и спря замислено. „Виктори“ и ескортиращите го кораби бяха увиснали в открития космос, далеч отвъд всякакви човешки убежища.
— Значи аз съм мъртъв — рече той, давайки гласност на мислите си, — но въстанието продължава.
— Като летен огън в ледена пустиня, който не е бил изгасен и може всеки миг отново да се разпали — потвърди Ото. — Угасва тук, за да се появи другаде.
— А кал’гатейците не се предават — обади се Алекс. — Както и загиновите. Скоро императорът ще трябва и на тях да прати войска. И докат’ едни са съгласни на мир, други не щат да слязат от барикадите по цял ред причини. Тъй че, момко, императорът си има доста сериозни проблеми.
Така беше наистина. Императорът беше убил своя враг Стен, но на цена, далеч по-голяма от очакваната. Изтребването на миролюбивите манабийци, раса уважавана като истински пример за подражание, бе пратило вълни на ярост из цивилизованата част на галактиката.
Никой не бе повярвал на пропагандните твърдения, че всъщност Стен е устроил клопка на Вечния император, който едва успял да избяга, след като е победил в двубой водача на бунтовниците.
Стен беше мъртъв, Императорът — жив, но изглежда това все още не му бе осигурило победата.
За все повече същества бе ясно, че предложението на Императора за мир е било поредната клопка.
Въстанието се развихряше, утихваше и отново избухваше. Принуждавайки имперските сили да се разпръскват на все по-голяма територия.
Стен нямаше време да скърби за манабийците, нито да се ядосва на себе си, задето не бе позволил да се състои онази последна битка. Не можеше. Той бе станал жертва на предателство. Но какво от това? Войната едва започваше.
Не си даде сметка, че разсъждава на глас, докато не чу одобрителното сумтене на Ото. Обърна се към него.
— Така е — кимна Ото. — А сега е време да се покажеш. Ти не си мъртъв. Време е да събереш всички сили под знамената си и да удариш отново.
Алекс и Синд закимаха. Алекс понечи да каже нещо, но отстъпи думата на Синд.
— Ако отново съберем разпилените флотове — тези, които не са били разрушени от имперските сили и са отлетели към непознати части на вселената, — кой може да ни гарантира, че няма да стигнем дотам, където бяхме? Да се изправим пред нов Аскалъм, където всички умират и никой не побеждава? Така са воювали моите предци, джанисарите. Има много легенди и разкази за това как сме се били до последния мъж или жена. Много впечатляващо и… вдъхновяващо — продължи тя. — Но не и в тази ситуация, когато съществува опасност не само да изгубим битките, а и войната.
— Момата го каза по-добре от мен — кимна Килгър.
Докато ги слушаше, Стен неволно си припомни думите на първия му сержант, ветеран от множество битки на име Ланцота. Кратката му реч, когато новобранците се бяха строили за встъпителния си ден за обучение.
„Някои генерали обичат да разправят, че работата на войника не е да се бие, а да умира. Ако някой от вас, нещастни мекотели, доживее последния си ден на обучение и иде на фронта, ще очаквам от него да помага на войниците от другата страна да умират… Ние тук създаваме убийци, а не загубеняци.“