— Хрумна ми нещо друго — рече той. — Ако не идваш за лична мъст… да не би Стен да е още жив? Той ли ти нареди да дойдеш тук?
— Та казвах — продължи Килгър, — че най-добре да коленичиш, приятелче…
Пойндекс подгъна колене… и вдигна ръце към тила си. Алекс протегна свободната си ръка, стиснал миниатюрния флакон с наркоза. И тогава дясната ръка на Пойндекс се стрелна към бара.
Килгър се оказа по-бърз. Пусна флакона, сви ръката си в юмрук и замахна.
Ударът попадна в дясната част на тила на Пойндекс. Чу се пукот и… главата на Пойндекс клюмна под неестествен ъгъл. Тялото му се свлече напред. Алекс го улови за яката, преди да се е строполил върху бара, и го положи тихо на килима.
Съзнавайки, че си губи времето, той провери пулса му. Преобърна Пойндекс по гръб и повдигна единия му клепач. Макар да беше глупаво, дори опря ухо в устата му.
Нищо.
„Ама че си нещастник — укори се той. — Толкоз ли не можа да се контролираш? Няма значение, че тоз момък е убил Махони или че е помагал на Императора да изтреби още много други. Какъв професионалист си, щом не съумя да го опазиш жив?“
Той се надигна и погледът му попадна върху копчето в долната част на бара. Вгледа се внимателно. Нямаше нищо. Ах, ето. Над него. Замаскирана вратичка. Какво ли имаше вътре? Пистолет? Флакон с газ? Електрическа палка? Или е свързан с алармата? Каквото и да беше, щеше да оплеска всичко.
„Дали реагирах машинално, или съм забелязал копчето с крайчеца на окото? Както и да е!“ — ядоса се той. И тогава осъзна, че за първи път от доста време насам, още от онези безсънни нощи в замъка на Ото, когато Синд бе определена за говорител на борите, го бе напуснало чувството за неизбежна гибел.
„Мамка му — рече си той. — Влача това усещане със себе си още откакто бях в «Богомолка». Трябваше да убия Пойндекс, за да се отърва от него.“
Нарами трупа на Пойндекс и се отправи към спалнята, а оттам през скрития отвор се върна в тайния коридор.
Чувствайки се на сигурно между дебелите стени, Алекс изтича по коридора, докато стигна плочата. „Дано само да няма някоя скрита аларма — помисли си той. — Защото каквото и друго да е, намерих му цаката“. Положи трупа на Пойндекс до плочата, отмести я и го тикна в мрака.
Трупът изчезна безшумно в тъмния отвор.
Нямаше сирени. Нито тропот от приближаващи се войници, ако алармата е била безшумна. Само глух удар. И тишина. Още един удар. Отново тишина, този път по-дълга. И накрая плясък, когато Пойндекс падна на дъното. Килгър се зачуди какво ли има на дъното на този кладенец? Той насочи фенерчето в тъмнината.
Нищо.
Докосна плочата и тя се върна безшумно на мястото си, в очакване на следващия допир на нечия длан.
Дали е шахта за боклук, или отточен канал?
Алекс поклати глава.
Никога няма да узнае.
Обмисли отново случилото се през последните минути и поклати глава.
Ако се предположи, че трупът на Пойндекс остане скрит поне за известно време, какви може да са последствията? За Вътрешна сигурност и за самия Император?
„Толкова по въпроса за операцията — рече си той. — Не е зле за работа за една нощ. А и нали душата ме отпусна.“
Той реши, че случилото се заслужава едно питие. И може би разходка на лунна светлина в компанията на Марл и Хотско.
В романтично настроение — и ожаднял — Килгър се отправи към дома.
36.
Съществото оглежда дълго време Стен с огромните си фасетъчни очи. Стен лежеше неподвижно по корем на океанското дъно. На три метра над него вълните се разбиваха в скалистия бряг на острова.
Животното имаше трисегментно тяло с множество допълнителни израстъци в различни посоки. Изглеждаше враждебно, но пък не би ли изглеждало така всяко създание с тяло над метър и остри като скалпели зъби? Особено ако е на двайсет сантиметра от лицето ти.
Стен се опитваше да си представи хода на примитивния мисловен процес в главата му. Ти си най-голямото същество в океана. Не — не си. Има нещо по-голямо от теб. То е точно отпред. Ти си хищник. Можеш да разкъсаш всеки друг в океана. Не, не можеш. Опита се да откъснеш парче от това същество. Острите ти зъби не успяха. Загазил си. Трябва да идеш някъде — някъде другаде, където го няма това същество.
Големият „трилобит“ — както го бе кръстил Стен — размаха крака и се изгуби сред завесата от тиня.