Много добре. Защото това означаваше, че ако иска да преустанови потока от АМ2 към своята вселена, ще е достатъчно да открие командния център и да го взриви.
И проклети да са императорските очи!
Големият бял кораб заемаше почти целия екран. Беше по-стар от спомените на баща му. Архаичните му линии бяха покрити с космически прах. Сензорите и антените пробуждаха смътни спомени за книжки в ученическите години. Имаше и други прибори, чието предназначение оставаше загадка за него.
Но не можеха да бъдат сбъркани оръдейните инсталации. Архаични или не, лесно ги разпозна. Вечният император не бе останал напълно обезоръжен.
Странното беше, че люковете на оръдията са спуснати.
Стен не сваляше ръка от таблото, готов да изстреля ракети „Гоблин“ към белия кораб. При най-малкия знак за опасност щеше да го прати в ада на тази вселена — ако имаше такъв.
Това ли е мястото? Това ли е командният център? Засичаше вътре наличие на атмосфера. На постоянна дейност. Последното скривалище на Императора?
Изпрати сонда. Корабът беше жив, но се управляваше от дремещ изкуствен разум и липсваха признаци на живот.
Стен въздъхна, съжалил за хиляден път, че не можеше да дойде тук с „Виктори“ и целия екипаж. С техните умения и сложните системи на „Виктори“ щеше да успее да анализира белия кораб атом по атом.
Той мислеше, че това е търсената цел, но не беше сигурен.
Трябваше да се качи на борда, за да провери.
Огледа белия кораб, търсейки люк. Отказа се от идеята да се скачи с него или да използва главния вход.
Императорът обичаше простите неща. Като обикновени минни устройства, каквито лесно се поставяха в люкове и хангари.
Стен едва не пропусна отвора в задната част на кораба. Даде максимално увеличение, докато на екрана се появиха назъбени краища. Удар от метеор. Изглеждаше доста пресен. На не повече от няколко години. Вероятно някой АМ2 отломък се бе сблъскал и взривил в непосредствена близост до обшивката.
Стен се зачуди какво ли може да е причинило повредата. Дали това не беше обяснение за затворените люкове на оръдията? За снижените функции вътре в кораба?
Вероятно късметът все още го следваше. И да върви по дяволите Ото с неговата класификация за трите вида късмет: глупав, сляп и лош. За Стен и първият действаше чудесно.
Той огледа пробойната. Почувства се още по-голям късметлия, когато осъзна, че е достатъчно голяма да бъде негова тайна врата към кораба.
Влизането нямаше да е проблем. Алекс и Ото бяха изработили скафандър, изцяло облицован с Империум X. Така че дори да се срещне с някоя зареяла се частица от АМ2, нямаше да последва космически взрив.
Стен започна да събира нещата, които можеха да му потрябват и да изчислява наум необходимото количество взрив, за да унищожи командния център на Императора.
Щеше да му трябва таймер. Или дистанционно. Но как да ги занесе там? Да ги носи на ръце?
И тогава си припомни раницата, която Алекс също бе дал за облицоване с Империум X. Тогава бързаха и Стен бе изгубил търпение.
— За какво ми е това, по дяволите? — ядоса се той. — Да си я нахлузвам на главата, когато започне стрелбата?
— Ще разбереш, когато наистина ти потрябва, млади момко — бе отвърнал спокойно Алекс. Стен се отказа, изгубил интерес към спора.
А сега, благодарение на Алекс, можеше да отнесе сапьорските инструменти.
Ето ти сляп късмет.
Вторият от списъка на Ото.
Какво пък. Щом е на негова страна.
Той навлезе в тази чужда вселена, игнорирайки страха и насочвайки се чрез навигационната система на скафандъра.
Късметът остана с него, защото достигна белия кораб без инцидент. Отне му по-малко от двайсет минути да се изравни с пробойната и да пъхне вътре раницата.
Но след като се озова на борда, объркването стана негов неизменен спътник. Корабът имаше прекалено старинно и непознато разположение, за да може лесно да се ориентира. Странно усещане, когато става въпрос за друга реалност. За друга вселена. Стен избра един тесен коридор, за който се надяваше, че води към машинното. Понесе се нататък в мрака, движейки се грациозно въпреки обемистата раница на гърба си.