— Не ме убивай. Моля те, не ме убивай.
Дрезгав, неуверен глас на старец.
Хиляда от хиляда души щяха да открият огън. Деветстотин деветдесет и девет гвардейци щяха да постъпят по същия начин.
Стен отдели пръст от спусъка.
— Не ме убивай — повтори старецът.
Светлината върху шлема на Стен блесна.
Пред него стоеше мършав мъж, истински ходещ скелет със сгърчени ръце, протегнати напред, сякаш се опитваше да спре смъртта, в лицето на човека в скафандъра пред него. Редките, сплъстени кичури бяха щръкнали над темето му.
— Нищо лошо няма да ти сторя — произнесе Стен.
Старецът бе облякъл една от официалните роби на Торесен, същата, с която Стен го бе виждал веднъж, по време на погребалната церемония на родителите му. Сигурно я бе откраднал от гардероба на Торесен?
Стен свали оръжието.
Килгър не последва примера му.
Той заобиколи отстрани.
— Кой си ти?
Гласът му, усилен от говорителите, отекна из помещението. Старецът трепна.
— Моля ви. Не толкова силно.
Килгър намали звука.
— Идентифицирай се.
— Никой не съм. Казвам се Дан Форте.
— Къде ти е корабът?
— Нямам кораб. Другите имаха. Те ме зарязаха тук. Казаха, че нямам право да живея. Казаха, че… няма значение какви ги наприказваха.
— Чудя се що ли е сторило туй приятелче, че да го зарежат?
— Може би е по-добре да не знаем.
— Аха. Само недей обръща гръб на тоз чакал.
Килгър приближи Форте — старецът отново потрепна — и го обискира с бързи и опитни движения.
— Чист е, метафорично казано, но ако си отворим шлемовете, ще е една воня…
— Дан, откога си тук? — попита Стен.
— Не от много време. Никак. — Старецът се разсмя, сетне продължи напевно: — Шишенце тук, шишенце там, храничка тук, храничка там, вдишай… издишай. — Песента му секна. — Нали знаете, че слънцето ще изчезне. Смятат да го взривят. Таанците знаят как да ги правят тия неща. Каквото знаят, винаги са го знаели, каквото подхванат, винаги го свършват.
— Боже, имай милост — промърмори Килгър. — Тоз нещастник трябва да е тук отпреди войната!
— А аз само гледам — продължи Форте. — Винаги гледам. Вземете ме с вас. Моля ви. Не ме изоставяйте. Имаше още един. Той носеше скафандър. Като вашите. И оръжие. Като вашето. Страхувах се да го помоля. Заради оръжието. Но тогава поне бях млад. И се боях повече. Сега не ме е страх. Няма от какво да се страхувам. Има ли всъщност?
Килгър свали дулото на оръжието.
— Няма, старче — произнесе той бавно. — Няма въобще от какво да са страхуваш. Ний сме ти приятелчета.
— Този човек остави ли нещо тук? — обади се Стен.
Форте потрепери.
— Тогава Мойсей дигна ръката си и с жезъла удари два пъти канарата… та обществото и добитъкът им пиха… Но Господ каза… понеже не Ме вярвахте, за да Ме осветите пред израилтяните, затова вие няма да въведете това общество в земята, която им давам.
— Уф… Дан, вярваме ти.
— Тогава ударете по стената! — провикна се Форте и размаха ръце.
Алекс и Стен се спогледаха. Стен кимна. Алекс сви рамене, вдигна уилигъна, насочи го към стената, на която Торесен бе окачвал оръжията си, и стреля бързо четири пъти. По един във всеки ъгъл.
Стената рухна като дяла плоча.
Зад нея, в тясното скрито помещение, се намираше Тайната. Чували, чували и пак чували с идентични кутии за съхраняване на файлове.
Стен пристъпи напред. Наведе се над една кутия. Беше изписана прилежно, с познатия, изряден почерк на Махони.
Убийства, Успешни
Официални откази
Скрити улики
Последващи слухове
Собствени теории
Друг случай:
Потайните години
Системна политика
Разпоредени убийства
Първи доставки на АМ2, осигурени от
Института за филантропия
И друг:
Експедиция „Сибола“
Научни списания — Експедицията е предложена като възможност
Липсват други сведения
Липсва съхранена информация
Само собствени теории
Стен едва сега осъзна какво вижда пред себе си.
Той не знаеше — а подозираше, че и Махони не е знаел — дали в тези кутии се съдържа Тайната, която ще унищожи Вечния император — или поне Тайната, която би могла да помогне за това. Но знаеше, че в кутиите има достатъчно опасни данни за Императора, за да е готов да рискува своята гвардия, за да ги открие. Това бяха бележки от една ненаписана биография.