Всъщност имаше още няколко интересни възможности.
— Този разузнавателен кораб още ли е в системата?
— Тъй вярно — кимна Фрестън. — Наредих да остане там с включени сензори и да не предприема активно прослушване на околния район без пряка заповед от мен.
— Имаше ли някаква радиоактивност при първата поява на борския кораб?
— Не са ми докладвали.
— А след това?
— Технически погледнато, не — отвърна Фрестън. — Но корабът наскоро съобщи за повишено енергийно излъчване от станцията на всички вълни. Сякаш се намира в състояние на пълна готовност.
Стен забрави напълно вечерята.
— Оборудването на борския кораб достатъчно добро ли е да засече емисии като тази, която ти улови край Дюсейбъл?
— Напълно.
— Какво е разстоянието?
— Можете да сте там след три И-дни.
Стен се ухили — Фрестън познаваше своя началник.
— Добре. „Аойфи“ готов ли е за старт?
— Напълно.
— Тръгвам веднага. Кажи на капитана…
— Уолдман, сър.
— Че сега е моментът да изчисти името си след онази бъркотия с конвоя. Искам да оборудват „Аойфи“ с прикрепващи скоби за такткораби. И да осигуриш кодирана връзка между такткораба и разрушителя. Веднага.
— Да, сър. Предполагам, че вие ще командвате такткораба?
Стен понечи да кимне, но се сепна. Достатъчно, вече беше командир, не можеше да е навсякъде и винаги на първа линия. Не трябваше да е такъв егоист.
— Не — отвърна той за изненада на Фрестън. — Искам някой от най-добрите пилоти — всъщност дори имам кандидат. Край на връзката.
Стен беше при вратата на каютата още преди екранът да е угаснал.
Гуркът отвън не успя да вдигне оръжието за почест, когато Стен мина покрай него. В едната си ръка той държеше шлема, в другата — кобура с пистолета, а на рамо бе метнал раница с еднодневен хранителен порцион и тоалетни принадлежности. Три неща, които винаги му бяха подръка.
Без да иска, Айда му бе дала пример.
Беше време да изстърже част от ръждата.
Трите дарби, които трябва да притежава един дипломат — както бе научил сър Еку още преди много време бяха никога да не приема нещата лично, винаги да изглежда доволен, когато му поднасят жилаво пилешко на прием, и най-важното — да умее да понася скуката.
Не само скуката от продължителните, монотонни конференции, на които новоизгряващи политици се опитваха да печелят привърженици, сякаш се намираха на финален дебат с единствения си опонент, но и на безкрайните часове пътуване.
Еку често се бе питал как ли са издържали в ранните дни екипажите на бавните химически ракети да не полудеят по време на своите пътешествия. Архивните записи за убийства, бунтове и други размирици на борда му подсказваха, че не са се справяли кой знае колко добре.
Сега, по време на продължителния полет обратно към Кал’гатейските светове, на борда на кораб, принуден да пази пълно комуникационно мълчание, Еку имаше чувството, че той самият започва да полудява или е готов да се разбунтува, макар че се опитваше да не забравя, че скуката не е сред чувствата, познати на манабийците, и че това е по-скоро механична реакция след десетилетията, прекарани в обкръжението на хора.
И въпреки това имаше чувството, че в главата му надделяват нездрави вибрации.
Изгледа няколко пъти всички филми, които успя да намери на борда на малката яхта, прочете книгите от библиотечката, както и докладите и записките, а все още бяха само на четири корабни дни от Сейличи.
Накрая тъкмо скуката го отведе при посланието на Мар и Сен.
И по-рано му бе хрумвало да го погледне, но не го стори. Опасяваше се, че споменът за прекрасните им умения ще влезе в тежко противоречие с това, което се сервираше на яхтата и ще задълбочи депресията му.
Отново докосна с пръст сензитивната зона и пред него се появиха Мар и Сен, поздравявайки го по име. И отново ноздрите му се изпълниха с благоухания.
Отново двете същества обявиха, че организират кетърингова служба, и се заеха да му представят менюто си.