— Ще се справим, скъпи — успокои го Мар. — Складът на Ото е далеч по-добре зареден, отколкото предполагах.
Стен прибра съобщението и се върна към разфасоването на пилешкото.
— Не че се съмнявам във вашите способности — рече той, — но не разбирам как може да измислите подходящо меню за нещо такова.
— Ами… първо, искаме да ги впечатлим — заговори Мар. — Затова вечерята трябва да отразява твоя успех. Но освен това държим да правим бизнес с тези хора…
— От козината на Мар се показа клюнест израстък. Той улови един домат, разтвори го и го изсипа в кипящата вода. — Искаме да ни харесат, но не и да си помислят, че се смятаме за по-добри от тях. — Докато говореше, крайниците му продължаваха да вършат всичко с автоматизирана точност. Стен го гледаше зяпнал от почуда. — А днешната кухня хич не я бива.
— Именно — съгласи се Сен. — За нищо не става. — Неговите остри нокти режеха и подреждаха луковиците. Всичко ставаше толкова бързо, че Стен дори не почувства да му люти на очите.
— Затова избрахме някои местни ястия — съобщи Мар. — От кухнята на обикновените същества. И същевременно достатъчно екзотични, за да намекват за нещо повече.
— Освен това ни хрумна идея за темата. — Сен не спираше да работи с лука. — Нещо като Знамето на нациите. Напълно в унисон със сбирщината от разнородни същества, които съставляват народа на загиновите.
— Ние обичаме тематичността — вметна Мар.
Стен ги слушаше с половин ухо. Не можеше да откъсне поглед от движенията на милкените. В кухнята те бяха като живи машини. Пълни с всякакви трикове.
— Страхотно — повтаряше той. — Тема значи. Но преди да продължите, искам да ви питам нещо.
— Давай, скъпи — подкани го Мар, докато белеше ловко един домат.
— Не мога да беля лук като Сен… — Той посочи малката вихрушка, която режеше люспите с чевръсти движения. — Не съм създаден за това. Но този фокус с доматите… Всеки път, когато аз ги беля, успявам да ги разкъсам. Губя страшно много материал.
— Бедничкият — подсмихна се Мар.
— Достатъчно е да ги натопиш във вряла вода — обясни Сен с тих глас.
— И този човек е наш водач — въздъхна Мар.
— Веднъж четох за този номер — призна Стен. — Но така и не успях да го опитам.
— Ама разбира се, скъпи — погледна го захилено Сен. — Разбира се, че не си успял.
Кухнята бе изпълнена с аромата на домати, чесън и пържен лук. Мар опита, добави пипер, разбърка, после кимна на Сен да налее малко пилешки бульон.
— Когато поднесем вечерята — обърна се Мар към Стен, — вероятно ще пробваш супата ни.
Стен погледна към димящата тенджера.
— Ами да. Ухае примамливо. И май е достатъчно.
Сен се разсмя.
— О, има предостатъчно, не бери грижа. Но тази супа е по специална рецепта. Гарантирано премахва първоначалното напрежение. Говоря за гостите, не за домакина. Домакинът трябва да се държи настрана от супата.
— Виждаш ли — поясни Мар, — след като я прецедим през ситото, ще добавим малко аромати и сметана. Само колкото да омекотим вкуса. А сетне… тъкмо преди да я поднесем… ще й сипем водка. Много водка! И… воала! Имаме унгарска доматена супа с водка! Доста е силничка.
— За развързване на езиците, така ли? — погледна ги Стен. — Вие двамата не сте ли мислили за кариера на водещи разпити в секция „Богомолка“?
— Аматьори — подсмихна се Сен.
— Никакво предизвикателство — добави Мар.
— След като се погрижим за настроението на делегацията на загиновите — говореше Сен, — ще трябва да поработим и върху тяхната храброст. — В момента овалваше късчета месо в брашно.
Мар събираше нарязания лук.
— Да ги подготвим за твърдо решение — добави той.
— Така да се каже — изкиска се Сен.
— Не говори такива неща — погледна го Мар.
— Ами не мога — оплака се Сен. — Просто умът ми е устроен по този начин. — Особено когато приготвяме планински миди.
Стен се намръщи, взе парченце месо и го подуши.
— Не ми мирише на мида.
— Защото това са телешки тестиси, скъпи — обясни Мар. — Отрязани от малките пишки, преди животните да пораснат достатъчно, за да почувстват загубата им.
— Ще им приготвим нещо по баски — рече Сен. — Представи си само — мускулести мъжаги с огромно либидо.