— Благодаря. Все пак мога да ти напомня, че го виждам за пръв път. Седни! — Той посочи с жест едно столче, а сам седна на пейката. — Аз май съвсем съм капнал. От Юкон до тук няма шосе.
Измъкна джобно ножче и започна да вади попаднал в пръста му трън.
— Какво ще правиш? — попита тя след кратко мълчание.
— Ще ям и ще отдъхна, преди да потегля обратно.
— Какво ще правиш с… — Тя посочи с глава мъжа, който лежеше в безсъзнание.
— Нищо.
Тя отиде до нара и докосна леко с пръсти ситните къдри.
— Искаш да кажеш, че ще го убиеш — каза тя бавно. — Да го убиеш, като не направиш нищо. Защото можеш да го спасиш, ако искаш.
— Разбирай го така. — Той помисли за миг, после продължи, като придружи мисълта си с дрезгав смях. — От незапомнени времена в този отегчителен стар свят не е рядък обичаят именно така да се уреждат сметките с крадците на чужди жени.
— Не си справедлив, Грант — отговори тя кротко. — Забравяш, че аз не се противех, аз желаех. Действувах по собствена воля. Рекс не ме е откраднал. Ти ме загуби. Аз отидох при него с готовност, с желание, с песен на уста. Със същото основание можеш да обвиниш и мен, че съм го откраднала. Ние тръгнахме заедно.
— И така може да се погледне на нещата — съгласи се Линди. — Виждам, че мисълта ти е все тъй остра, Мадж. Сигурно това му е създавало грижи.
— Човек с остра мисъл може да бъде и добър любовник…
— И не толкова глупав — прекъсна я той.
— Значи признаваш, че съм действувала разумно? Той вдигна ръце с раздразнение.
— Това е бедата, когато разговаряш с умни жени. Все забравяш и попадаш в клопката. Няма да ми е чудно, ако си го спечелила с някакъв силогизъм.
Вместо отговор в откритите й сини очи се появи нещо като усмивка, а цялото й физическо същество сякаш излъчи женска гордост.
— Не, вземам си думите обратно, Мадж. Даже ако беше тъпа като гъска, пак щеше да го спечелиш — пък и всеки
друг — с хубостта си, с фигурата си, с осанката си. Би трябвало да знам. Тази попара и аз съм я сърбал и — да ме вземат мътните — май още не съм се отървал.
Той говореше както винаги бързо, нервно и раздразнено и — тя знаеше — както винаги искрено. Мадж подхвана нишката от последната му забележка.
— Помниш ли Женевското езеро?
— Би трябвало да го помня. Там бях някак абсурдно щастлив.
Тя кимна, а очите й блестяха.
— Има такова нещо… памет за миналото. Няма ли да си спомниш, моля ти се, Грант… малко… съвсем малко… какво бяхме един за друг… тогава?
— Искаш да ме надхитриш — усмихна се той и отново се зае с палеца си. Извади тръна, разгледа го критично и заключи. — Не, благодаря. Не играя на добрия самарянин.
— Но ти измина този тежък път заради един непознат — настоя тя.
Раздразнението на Линди се прояви в остро избухване.
— Да не мислиш, че щях да направя и една крачка, ако знаех, че той е любовникът на жена ми?
— Но ти си тук… сега. И ето го — той лежи. Какво ще направиш?
— Нищо. Защо трябва да правя нещо? Аз не съм на служба у този човек. Той ме ограби.
Тя се готвеше да заговори, когато се почука.
— Вън! — извика Линди. . .
— Ако трябва моята помощ…
— Вън! Донеси кофа вода! Остави я пред вратата!
— Ти ще….- започна тя развълнувано.
— Ще се измия.
Тя трепна, отвратена от жестокостта му, устните й се
свиха.
— Слушай, Грант! — каза тя твърдо. — Ще кажа на
брат му. Познавам породата им. Щом ти можеш да забравиш миналото, и аз мога. Ако не направиш нищо, той ще те . . . Том Доу ще те убие, ако му кажа.
Трябвало да ме познаваш по-добре и да не ме заплашваш укори я той сериозно, после добави с присмех. —
не виждам как моята смърт ще помогне на твоя. . .
е, сви устни, видя, че бързите му очи забелязаха, че
започна да трепери.
Не е истерия, Грант — възкликна тя бързо с тракащи зъби. — Никога не си ме виждал в истерия.
Не съм имала истерия. Не знам какво е, но ще се почувствам извън себе си. Донякъде от яд… Освен това опасения, страх. Не искам да го загубя.
Обичам го, Грант. Той е моят крал, моят любовник. А съм седяла до леглото му вече толкова дни, ужасни дни. О, Грант, моля ти се, моля ти се!
— Просто нерви — отбеляза той сухо. — Обуздай ги. Можеш да се овладееш. Ако беше мъж, щях да ти кажа да запалиш цигара.
Тя се върна несигурно до столчето, загледа се в него и се мъчеше да възвърне контрола над себе си. От грубото огнище се донесе песента на щурец. Отвън две кучета вълча порода се джавкаха. Виждаше се как гърдите на ранения се вдигат и спускат под кожените дрехи. Тя забеляза, че на устните на Линди се очертава усмивка — не съвсем приятна.
— Много ли го обичаш? — попита той.