— Би било напълно в стила на Греъм Лайлуърт.
— Разбра ли нещо друго впоследствие?
— Абсолютно нищо. Не получих никакъв отговор. Само повдигнати вежди и въздишки, защото упорствах. Институтът смята Лайлуърт за божество, дявол да го вземе. По-младите служители вярват, че той е открил археологията. Добре, вярно е, че е отговорен за някои достойни за внимание открития и е написал няколко важни учебника. И все пак си мисля редно ли е да позволим на надутия културен империалист Греъм Лайлуърт да нахлуе тук със своите полкове и изкопни машини? Така че, казах си „Пфу“ и забравих за цялата история. Докато след няколко седмици не дойде официалната молба.
— Молба? Не съм виждал такава.
— Изрядно изготвена. Карти и печати, и красиви подписи. В секцията настана вълнение. След не повече от около десетина минути бях повикан при Сигюр Лолан. Защо съм бил така негативно настроен? Не съм ли виждал преимуществата от подобно международно археологическо сътрудничество? Знаеш, че Сигюр умее да постига своето. „Решението е твое“, му казах. Но за него бе дяволски важно всички да го подкрепят. И именно аз да подпиша одобрението. Не ме питай защо!
— Може би защото си бил най-критичният?
— За това не съм мислил. Но ако е имало нещо, което се искали да покрият, това беше умен ход.
— Спомняш ли си някакви имена?
— Професор Лайлуърт беше научен ръководител. Но възложителят беше ОМИ от Лондон. Общност за международни изследвания. Председателят на организацията е посочен като поръчител. Мисля, че за бюджета бяха отделени пет-шест милиона крони. За да намерят едно укрепление! В норвежко царевично поле! Боже милостиви!
— Знаеш ли как се появих аз в картинката?
— Като инспектор? Не ме питай! Ние не можехме да си позволим да се разделим с още хора. По този въпрос бях твърд. Мисля, че Арнцен беше този, който те избра.
— Но защо точно мен?
— Защото си добър в работата си.
Първо се усмихвам. След това разказвам на Каспър за разкопките. И за изненадващото откритие. Разказвам му за държанието на професор Лайлуърт и Арнцен. И за своите подозрения. Но не споменавам, че ковчежето в момента е именно в мен.
Когато разказът ми приключва, Каспър се смее тихо и клати примирено глава.
— Каква бъркотия! Имах чувството, че има нещо, което не пасва.
Млада жена, която минава покрай масата — спомням си я бегло от разкопки преди няколко години, усмихва ми се, показвайки, че тя също ме помни, отронва гальовно „Ранен обяд днес?“ на Каспър.
Той се привежда към мен и снишава глас:
— Знаеш ли, ще проверя тук-там и ще видя какво мога да открия. Не можеш ли да наминеш у нас тази вечер. Така ще помислим заедно. Малко по-удобно е, отколкото тук. Освен това отдавна не сме се виждали! Кристин ще е очарована да те види отново.
— С удоволствие — казвам. Самата мисъл за Кристин кара пулса ми да замре.
— И знаеш ли, ако бях на твое място, щях да поговоря с Грете. Тя знае всичко за онези момчета там.
— Грете?
— Грете! Не казвай, че не си спомняш за Грете!
Изчервявам се. Не съм я забравил.
11.
Пред блока един мъж седи, свит зад волана на току-що измит червен рейндж роувър, със знак за дипломатически статут на регистрационния номер. Когато ме вижда, мъжът бързо извръща глава в другата посока. Повечето хора ме проследяват с поглед.
Заключвам апартамента отвътре. Лампичката на телефонния секретар мига. Обикновено не е така.
Първото съобщение е от мама. Напомня ми, че съм поканен на вечеря. И двамата знаем, че отказах. Другото съобщение е от възрастна жена, която с учтив и извинителен глас обяснява на телефонния секретар, че е избрала грешен номер. Третото съобщение е празно. Чувам само как някой диша.
Изведнъж добивам усещането, че не съм сам. Случва ми се понякога. Нечий дух е оставил отпечатък след себе си в апартамента ми. Промъквам се във всекидневната. Слънцето блести в пердетата. Отварям вратата на спалнята, където двойното водно легло се е ухилило насреща ми, приличащо на неизпълнено желание. Банята е тъмна. Кабинетът, който при един мъж на моята възраст с по́ патриархална нагласа, би служил за детска стая, прелива от документи и заети за вкъщи артефакти.
Сам съм. И все пак усещането за нещо чуждо се е загнездило в мен. Отварям си бутилка бира, леденостудена, след като е прекарала седмици в хладилника. Пия, докато правя още една обиколка на апартамента.
Чак на четвъртата обиколка забелязвам. Някой е мърдал компютъра ми. Не много. Само няколко сантиметра. Но достатъчно, за да забележа следата в праха. Сядам тежко на стола и включвам машината. Без резултат. Нищо не писка и не шуми. Дразнещото „Та-ра“, от което се опитвам да се отърва от първия момент, в който купих компютъра, най-накрая е замлъкнало.