Може би разпознавам самия себе си в татко. Не е толкова неестествено. Никога не съм му се възхищавал. Понякога това ме измъчва. Когато чета за бащи, формирали синовете си, се чудя какво моят е оставил от себе си в мен. Меланхолията? Че станах археолог като него? Случайност. Влечение към тълкуващата наука, специалност, пригодна към моята любознателна и интровертна натура. Случваше се, когато се осмелявах да сляза в работната му стая, той да вдигне поглед от документите или артефактите и да се усмихне празно. Показваше ми някоя тежест за тъкачен стан или кремъчно острие, за които той привидно знаеше всичко. Не познавах разликата между квалифицирано предположение и емпирично тълкуване. Но разбирах, че татко може да гледа назад във времето.
Внезапният му интерес към скалното катерене беше в противоречие с целия му характер. Той беше предпазлив човек. Също като мен. Леко плашлив по природа. Трюгве Арнцен бе онзи, който примами татко със себе си горе при скалите. Удобно, ако питате мен. Може би затова никога няма да мога да му простя, че не е съумял да предотврати падането. Ако въобще е опитал. Изумително бързо се озова на точното място, за да прилапа запазената вдовица на татко.
Останал съм объркан в дупката на времето, със слушалка в ръка. Д-р Ръдърфорд пита все още ли съм там.
— Какво знаете за татко? — изстрелвам.
— На това можем да се върнем по-късно. Когато получим ковчежето.
— Какво имате предвид като казвате, че нещо е станало при смъртта му?
— Повтарям, когато получим ковчежето…
— Ще видим — прочиствам гърло. Обещавам да обмисля предложението. Двоумейки се, той благодари за вниманието и затваря.
Бързо излизам в коридора, надолу по стълбите и на улицата. Червеният рейндж роувър го няма. Няма голямо значение. Шофьорът изглеждаше едър и силен. Все пак може да е чакал и приятелката си.
Не знам кой е д-р Ръдърфорд, директор на Британския кралския институт по археология. Или колко лесно той смята, че мога да бъда измамен. Но две неща знам.
Няма подобно нещо като Британски кралски институт по археология.
А и мислех, че съм единственият в целия свят, който подозира, че смъртта на татко не е била нещастен случай.
12.
Баща ми лежи погребан в гробището „Грефсен“. Обикновен надгробен камък под стара бреза. Мама плаща годишна такса, за да поддържат мястото.
Клякам пред гранитния паметник. Името на татко е издълбано в червения камък. Години липсват. Нищо, което да обвързва татко с определен период във времето. Само името. Биргер Белтьо. Мама и аз искахме да е така.
В кафяв хартиен плик нося саксия с жълти лилии. Засаждам ги пред надгробния камък. За да сияят пред татко. Където и да е той.
В гората, между къщата на баба и манастира „Верне“, под израсналите нависоко букове се намира стара гробница. Под тежката метална плоча, от която времето отдавна е изтрило с дъха си надписа, почиват хора, за които винаги съм се чудил кои са били. „Някога те са притежавали манастира «Верне», казваше мама. Затова им е било позволено да издигнат гробница в гората.“ Спомням си, че си помислих: „А останалите от нас ги запращат в гробищата“.
На паркинга двама мъже седят на бронята на червен рейндж роувър. Колата бе непрестанно в задното ми огледало, откакто тръгнах от къщи. В момента, в който ме виждат, единият скача долу и тръгва насреща ми. Прилича на Кинг Конг. Успявам да седна в колата и да заключа вратата, преди той да стигне до мен. Блъска по страничното стъкло. Пръстите му са дебели и космати. Има пръстен с печат от училище в чужбина. В свободната си ръка държи мобилен телефон. Запалвам Бола и давам на задна от мястото за паркиране. Той хваща дръжката на вратата. Може би обмисля да задържи колата със сила. Успехът му не би ме учудил.
За щастие се отказва. В огледалото си виждам как тича обратно към собствената си кола.
Бола не е създадена да бяга от други коли. Дори и не се опитвам. Спокойно карам нагоре към Шйелсосвайен. Когато червеният автобус приближава, аз се мушвам зад него. Така оформяме малък кортеж. Автобусът. Бола. И рейндж роувърът.
При обръщалото в задънената улица между Шйелсос и Лофтхюс следвам автобуса през пролуката в трафика. След това натискам внезапно спирачките. Доволен, оставям бариерата да падне между мен и рейндж роувъра.