II.
Кивотът
1.
— Боже, Бьорн, ти ли си?
Остаряла е. Винаги съм мислел за нея като за напълно възрастен човек (да, зряла е може би думата, която търся), но тя носеше годините си с изтънчено и младежко достойнство. Когато се запознах с нея, носеше сребърнорусата си коса безгрижно сресана назад и ходеше в тесни поли и черни мрежести чорапи. Сега виждам как последните години са бушували над нея. По тясното лице, откъдето очите примигват живо към мен, старческите петна и бръчките чертаят картата на разрухата. Ръцете й са слаби, треперещи, като ноктите на малко врабче. През блестящата бяла коса прозира черепа. Тя поклаща глава.
— Мина известно време… — промърморва въпросително, изчакващо. Гласът й е крехък, нежен. Някога бях влюбен в него.
Усмивката е същата, погледът е същият, но руменината я е напуснала. Тя прави една крачка встрани и ме пуска да вляза.
Апартаментът е същият, както си го спомням: огромен, претрупан с мебели, мрачен и изпълнен с тежки аромати. Стая след стая, стая след стая. Врати, обрамчени от широки рамки. Таван, обграден по краищата с гипсови орнаменти. По шкафове и тесни лавици е съживила с помощта на дребни фигурки ключови сцени от библейската история. Моисей на Синайската планина. Мария и младенеца в обора. Проповедта на планината. Разпъването на кръста. В малки кресла и кукленски колички, изплетени от лико, седят мечета от филц и кукли с безжизнени порцеланови лица. Може би Грете Лид Вьойен се държи здраво за онова детство, за което отказва да говори. Не мисля, че има семейство. Във всеки случай никого, с когото тя би искала да бъде свързвана. Никога не съм я чувал да говори за някого, който да й е близък. Грете е изпълнила празнотата с наука. И с мъже. Навсякъде има книги. В апартамента си, на изискана улица във Фрогнер, тя се е зазидала вътре, за да издигне в култ самотата.
Върви след мен към всекидневната. По пътя минаваме покрай спалнята. Вратата е полуотворена. Зървам неоправеното легло. Леглата на другите хора ме карат да се чувствам неловко. Смутен, отмествам поглед в друга посока.
Не е същата. Превърнала се е във възрастна дама. Дори и в стъпките й има нещо износено, влачещо се.
Котка скача долу от един стол и изчезва под рояла. Никога не съм харесвал котките. Нито пък те мен.
Тя кимва към плюшеното канапе.
— Трябваше да ти предложа нещо за пиене — казва и се свива в един стол.
Нещо не е наред. Чувствам го. Обаче не мога да се реша да попитам.
Тя гледа в мен. Усмихва се криво. Два тежки удара се чуват от внушителен стенен часовник.
— Имам нужда от помощ — произнасям, потискайки една кихавица. Канапето е покрито с котешки косми, които гъделичкат носа.
— Разбрах. Не си от хората, които се блъскат пред вратата ти за щяло и не щяло.
Не разбирам дали в това се крие лек упрек, трезво наблюдение или пък е намек за онази вечер преди дванадесет години, когато събрах смелост и й казах, че я обичам. Бях на 20. Тя на повече от 50. Винаги съм бил по-различен от другите.
— Мислиш ли, че съм остаряла? — пита ме.
Никога не съм я лъгал. Затова си замълчавам. Възрастта е просто точка от дадена хронология. Математичката Катлийн Олереншоу била на 86 години, когато разрешила древната математическа загадка „Магическия квадрат“. Независимо как събираш числата, получаваш 30:
0 14 3 13
7 9 4 10
12 2 15 1
11 5 8 6
В празнината, причинена от моето мълчание, Грете въздиша тъжно.
— Болна съм — изрича безразлично. — Рак. От две години. Ценя всеки нов ден.
Вземам ръката й в своята. Все едно да държиш хладната ръка на спящо дете.
— Лекарят казва, че съм жилава пръчка.
— Боли ли?
Повдига рамене с едно движение, което може да означава и да, и не. После добавя:
— Най-вече духът.
Стискам ръката й.
— Е! Какъв е проблемът? — пита делово и отдръпва ръката си. В тона й се долавя нотка от онзи авторитет, с който се обграждаше като професор в университета. Изминаха седем години откакто се оттегли. Ние все още говорим за нея.
— Ако си болна, няма да…
— Глупости!
— Исках само…
— Лилебьорн!
Спира върху мен погледа си.
Не знам как да започна. Тя ми помага:
— Чух, че участваш в разкопките в манастира „Верне“.
Същото беше и докато беше в университета. Знаеше всичко.
— Открихме нещо — казвам. И пак засичам. Търся правилните думи. Накрая избухвам: — Само се опитвам да разбера какво може да се е случило! — Което естествено няма никакъв смисъл.