— Грете — въздишам и я поглеждам с един от своите бамби погледи.
— Q! — възкликва тя внезапно.
— Какво каза?
— Ръкописът Q! — повтаря тя.
Обръщам се, неразбиращ.
Тя продължава:
— Не съм сигурна. Но е догадка. През всичките тези години съм размишлявала какво може да е така важно, за да бъде открито. И подреждайки едно до друго малките късчета информация, парчетата от пъзела изведнъж си идват на мястото. Може би.
— Ръкописът Q? — питам аз.
— Q означава „Quelle“. Което означава „източник“. На немски.
— Quelle?
— Наистина ли никога не си чувал за него?
— Не, всъщност не. Какво е това?
— Вероятно гръцки оригинален ръкопис.
— Съдържащ?
— Съдържащ всичко, казано от Исус.
— Исус? Наистина?
— Учението му под формата на цитати. Текст, който Матей и Лука трябва да са използвали като база за своите евангелия, в добавка на Евангелието от Марко.
— Не съм подозирал, че съществува подобен Ръкопис Q.
— Може би не съществува. Това е само теория.
— Защо би попаднал в манастира „Верне“?
— Питай доведения си баща.
— Който знае?
— Във всеки случай повече от мен — произнася най-накрая тя.
— Но как…
— Лилебьорн! — прекъсва ме тя и избухва в сърдечен смях. След това ме поглежда замислено. — Имаш ли желание за едно пътешествие до Лондон?
— Лондон?
— Заради мен.
Колебая се.
Тя добавя:
— И за моя сметка.
— Защо?
— За да разплетеш една стара история.
Не казвам нищо. Нито пък тя. Изправя се на крака, олюлявайки се и с тътреща се походка излиза от стаята и отива в спалнята. Когато се връща, ми подава плик. Отварям го и преброявам тридесет хиляди крони.
— Боже!
— Би трябвало да стигнат, нали? — пита Грете.
— Прекалено много са!
— Недей така. Може да ти се наложат и други пътувания…
— Луда си да държиш толкова много пари вкъщи!
— Не бих поверила парите си на банка.
Усмихвам се, неразбиращ, питащ:
— За какво всъщност се отнася това?
— Твоя задача е да откриеш.
— Грете! — Опитвам се да хвана погледа й, но той се изплъзва. — Защо го правиш?
Тя гледа пред себе си. Най-накрая среща погледа ми.
— Можеше да съм част от всичко това.
— Част от кое?
— Нещото, до чиято повърхност ти се докосваш.
— Но?
— Но се случи нещо…
Сълзите в очите й преливат, захапва долната си устна. Минава известно време, преди да победи чувствата, напиращи отвътре.
Знам, че няма да измъкна повече от нея. Но мотивите й не са важни. Все още не. Рано или късно ще разгадая и тях.
— Ще тръгнеш ли? — пита.
— Разбира се.
— Общността за международни изследвания. ОМИ. Лондон. Уайтхол. Питай за председателя Майкъл Макмълин. Отговорите са в него.
— Отговорите на какво?
— На всичко!
Поглеждаме се един друг.
Тя ме сграбчва силно за горната част на ръката.
— Бъди предпазлив!
— Предпазлив? — повтарям уплашено, грубо.
— Макмълин — отговаря тя — е човек с много приятели.
Звучи като прикрита заплаха.
— Приятели — повтарям. — Приятели като Чарлз де Уит?
Лекото потръпване, което преминава по лицето й е почти незабележимо.
— Чарлз? — гласът й е глух. — Чарлз де Уит? Какво знаеш за него?
— Нищо.
За известно време тя се намира в сфера, където аз нямам достъп.
После казва:
— От него във всеки случай не бива да се боиш. — В гласа й има някаква далечна нежност.
— Какво знаеш за злополуката?
— Някаква дреболия — отговаря. — Разрязване на ръката. Раната гангренясала.
Не разбирам.
— Той падна… — проронвам.
Тя ме поглежда, сбърчва чело. След това разбира.
— О, баща ти ли? — Само погледът издава вълнението. — Няма какво да знаеш — отсича.
Оставам неподвижен.
— Но, Грете…
— Нищо! — сопва се. Напрежението освобождава кашлицата й. Минава една дълга минута, преди да се съвземе. — Нищо — повтаря тихо, този път по-мило. — Няма нещо, което трябва да знаеш.