Оставям всички копия на масата и заключавам:
— Камуфлаж!
— На какво? — пита Кристин.
Познавам Каспър достатъчно добре, за да знам, че й е разказал всичко, а познавам и Кристин, за да съм убеден, че умира от любопитство.
— Знаели са, че никога няма да открием никакво укрепление — казвам.
— Тъй като не са търсили укрепление — суфлира Каспър.
— Именно! Търсили са нещо много по-голямо.
Кристин поглежда Каспър със своя тревожен, питащ поглед: „Може ли да е от нервите?“.
— По-голямо от едно укрепление? — пита той.
Намигвам на Кристин с най-закачливата си усмивка, която казва: „Абсолютно съм наред“.
— По-важно от укрепление — пояснявам на Каспър.
Кристин се обръща за един сладкиш и вниманието ми бива отвлечено от начина, по който блузата й се изпъва по тялото, така че зърната на гърдите се очертават през материята. Каспър проследява погледа ми и аз се изчервявам силно.
— Каква е ролята на тези англичани? — пита Кристин и добавя бързо: — Но, Бьорн, горещо ли ти е?
— Те, естествено, са знаели — отговаря Каспър, — че ковчежето е там. Лайлуърт. Макмълин. ОМИ. Защо иначе биха подали молба да разкопаят полето?
— Точно! Отлично са знаели, че ковчежето… — започвам, преди думите му да са активирали алармата.
Прелиствам назад, докато намирам отново писмото, което току-що съм чел. Отново същото име. Черно на бяло. Майкъл Макмълин. Разпознавам го по двете „М“. Макмълин е човекът, който Грете ме помоли да намеря в Лондон. Научният съветник, на когото Лайлуърт, Де Уит и татко благодарят в своя труд. Светът е пълен със съвпадения.
Заковавам показалец в листа хартия.
— Hallo! Знаеш ли кой е този мъж? Майкъл Макмълин?
— Председателят на ОМИ — изрича Каспър въпросително.
— … както и научен съветник на баща ми и Греъм Лайлуърт в Оксфорд през хиляда деветстотин седемдесет и трета година! — разказвам им за монографията и посвещението.
— Наистина? — възкликва Каспър. — Имам още нещо за него! Погледни какво намерих, докато тършувах из архивите ни днес.
Той отваря куфарчето си и измъква норвежко списание за археология, номер 4 от 1982 година. Отваря на 16 страница, на статия, посветена на интердисциплинарен симпозиум за научното сътрудничество между страните. Домакин на симпозиума от норвежка страна е Институтът за археология. Но самият симпозиум е финансиран от ОМИ. С жълт маркер Каспър е отбелязал три имена: на лекторите Греъм Лайлуърт и Трюгве Арнцен, както и на произнеслия встъпителната реч Майкъл Макмълин.
— Добри стари приятелчета — отбелязва Каспър.
— Нещо се е случило в Оксфорд през 1973 година — произнасям аз замислено.
— Лайлуърт и баща ти трябва да са се натъкнали на нещо голямо.
— Все пак трудът им се отнася за съкровища и митове. Трябва да са направили едно или друго откритие. Заедно с Де Уит, който и да е той.
— Откритие, довело ги до манастира „Верне“ — казва Каспър с далечен глас.
— След двадесет и пет години.
— Значи трябва да е било нещо повече от острие на стрела — намесва се Кристин.
Дори и след десет години като съпруга на Каспър, тя все още има една някак опростена представа за силите, които движат археолозите.
— Чувал ли си мита за октагона? — питам Каспър.
Той се разравя в паметта си.
— Има ли нещо общо с хоспиталиерите? Които скрили някаква реликва в осмоъгълен храм? Чел съм някъде нещо подобно.
Не е необходимо много, за да бъде наранена гладката повърхност на собствената ми представа за себе си. И Каспър знае за мита за октагона. Чувството ме потиска. Аз бях инспектор при разкопките. Трябваше да проумея важността на случилото се още когато Ирене откри основите на храма. Но дотогава изобщо не бях чувал за октагона.
— Именно в октагон открихме ковчежето — казвам.
— Шегуваш ли се? — Каспър задържа погледа ми. — Октагон? В манастира „Верне“? — Остава така, клатейки глава и гледайки в празното пространство.