— Кажете ми защо смятате, че именно ковчежето е причината някой да влиза с взлом в частния ви апартамент.
Прилежен полицай е. Такива могат да бъдат доста досадни. Да задават трудни въпроси. Особено ако имаш нещо, което криеш. Отдавна вече съжалявам, че извиках полицията. Сякаш могат да помогнат с нещо. Освен да ми вкиснат живота. И да ме обидят с гадните си въпроси. И да се погрижат ковчежето да попадне в ръце, в които най-малко му е мястото.
Отговарям, че взломът е мистерия за мен и питам дали не биха желали чаша кафе. Не искат.
— Има ли външни лица, които знаят за находката? — гласи следващият въпрос.
— Доколкото знам, не. Намерихме ковчежето вчера.
— И то незабавно бе заключено в университетския трезор?
Кимвам толкова незабележимо, че почти не може да се брои за лъжа.
— От вас? — пита.
Нещо ме смущава. Съобщих за влизане с взлом. Тук в апартамента. Но него го интересува единствено ковчежето.
— Не — отговарям, — не от мен.
— А от кого?
— Има ли някакво значение? Влизането с взлом беше тук. Не в трезора. Ковчежето е в безопасност.
— Ковчежето е в безопасност — повтаря той, имитирайки гласа ми така точно, че си мисля, че този човек би могъл да играе на сцена, ако правосъдието не му беше сложило своите белезници. Замислено, отнесено, пискливият полицай притиска върха на химикалката към брадичката си и с щракане вади и прибира писеца. — Ако съм разбрал правилно, вие вярвате, че взломът е свързан със златното ковчеже?
— Съществуват сили, които биха отишли далеч, за да го откраднат.
— Какви сили?
— Не знам. Международни търговци на черната борса? Колекционери? Корумпирани учени?
— Но нали няма такава опасност, щом ковчежето се намира на сигурно място в трезора на университета? — поглежда ме предизвикателно той.
— Във всеки случай няма друга логична причина някой да открадне хард диска ми — отговарям.
— Защото на диска ви е имало информация за ковчежето?
— Не! Но така трябва да са смятали те. Не виждам друго обяснение.
Продължава да щрака с химикалката.
— Какво имате предвид?
Отговарям:
— Трябва да са мислели, че ще намерят информация в компютъра ми. И трябва да са мислели, че файловете са добре скрити. Така че им е било нужно време, за да ги открият. Не мога да видя друга причина хард дискът ми да бъде откраднат.
— Защо са откраднали само него?
— Трябва да попитате самите крадци.
— Но какво е вашето предположение?
— Може би са се надявали, че няма да забележа кражбата?
— Имаше ли нещо друго на диска ви, което би представлявало интерес за крадците?
— Стиховете ми?
— Или пък снимки на сладки, голи дечица на плажа? — От гласа му капе мед.
Той е от хората, които винаги очакват най-лошото от нас, онези, които изглеждат различно. Гаден главоч! Приисква ми се да отпуша водата от блатистозеления аквариум, където без съмнение прекарва дългите си, самотни нощи.
— Мислех, че съм ви позвънил заради влизане с взлом — изричам жлъчно — и не подозирах, че ме разследват за компютърна педофилия.
— В полицията е постъпил донос за вас — казва и оставя рибешкия си поглед да почива върху лицето ми, за да изследва реакцията ми.
В първия момент съм стъписан. След това поклащам глава с недоверие.
— Някой е направил донос за мен? За мен?
— Както казах.
— За педофилия? Или разпространяване на порно?
— Не, не ме разбрахте правилно — пояснява. — За кражбата на златното ковчеже.
На вратата се звъни. Настоятелно. Сякаш някой иска да набута палеца си, заедно с бутона на звънеца през стената. Бързо се споглеждаме. Аз отивам и отварям.
Навън в коридора е професор Греъм Лайлуърт. Заедно с моя стар, следващ ме приятел Кинг Конг.
Отначало мълчат. Само се взират свирепо в мен.
— Хуй сплескан! Къде е? — избухва професор Лайлуърт.
Не е въпрос. Заповед е.
— Заповядайте, заповядайте! Моля, не стойте отвън на студа!
Колебаещи се пред престорената ми отзивчивост, те влизат в антрето. Лайлуърт напред, Кинг Конг още по-нерешителен, сякаш очаква следващата заповед на професора. Която най-вероятно би била да ми счупи пръстите и да ми вади ноктите един по един, докато не им дам ковчежето.