Тогава те виждат двамата полицаи.
— Чичко полицай! — казвам мило и превеждам: — Uncle police! — Симултантният преводач Бьорн.
Полицаите ги разучават безразлично. Докато не им съобщавам кой е Лайлуърт.
— Значи вие сте професор Греъм Лайлуърт — казва пискливецът на безупречен английски и протяга ръка. — Удоволствие е да се запозная с вас.
— My pleasure — отвръща Лайлуърт и му стисва ръката.
Опитвам се да не зяпна с отворена уста, но не знам дали успявам.
— Стигнахте ли донякъде с него? — пита професор Лайлуърт.
Полицаят поглежда ту него, ту мен и после обратно.
— Той твърди, че ковчежето се намира в трезор в университета.
Професор Лайлуърт сбърчва чело.
— Наистина, така ли твърди?
— Какво става тук? — питам, въпреки че отговорът ми е ясен.
— Ти си откраднал ковчежето — казва професорът.
— Чуйте! — обръщам се към полицая. — Те искаха да го изнесат извън страната! Без разрешение. Планираха да го откраднат!
Настава кратка тишина.
— Доколкото разбирам — започва бавно полицаят, — професор Лайлуърт е ръководителят на разкопките в манастира „Верне“?
— Да.
— Няма ли да е странно той самият да открадне онова, което е открил?
— Точно това е…
— Чакайте! — Полицаят изважда един от документите, копие на който бях видял у Каспър. — Това е разрешението на Дирекцията за управление на културното наследство…
— Вие не разбирате! — прекъсвам го. — Ние търсехме овално укрепление. Прочетете молбата! Искали са разрешение да търсят укрепление. Никога не споменаха, че целта е била златно ковчеже!
Полицаят поклаща глава.
— Значи археолозите знаят предварително какво търсят и какво ще открият?
— Не! Не точно! Но през цялото време професорът всъщност е търсел ковчежето! През цялото време! Златното ковчеже! Укреплението е било за камуфлаж! Искал е да открие ковчежето и да го изнесе извън страната! Не разбирате ли? Укреплението е било за прикритие!
Полицаят не отговаря. Лайлуърт не се опитва да протестира. Тишината е въздействаща. И сам долавям истеричните нотки в думите ми.
— Господа — казва Лайлуърт с най-милия си и авторитетен професорски глас, — извинете ме, но мога ли да поговоря с вас насаме?
Той завежда двамата полицаи в кухнята. Виждам през стъклената врата, че им подава визитната си картичка. Съвсем мъничка е, но дългата скоропоговорка от академични титли тежи цял тон в ръцете на полицая.
Лайлуърт обяснява нещо. Полицаите слушат с благоговение. Пискливецът поглежда към мен с рибешките си очи. Устата му се отваря и затваря безшумно.
Не след дълго излизат. Лайлуърт дава знак на Кинг Конг, който се тътри след него, сякаш примамен с връзка банани.
— Бих настоявал за обиск — казва ми професорът, — но едва ли си толкова неблагоразумен, че да оставиш ковчежето в апартамента си.
— Сигурен си, само защото хората ти щяха да го намерят, докато са претърсвали — отговарям.
— Значи признавате, че ковчежето е във вас? — пита полицаят.
— Не признавам каквото и да било — отвръщам.
— Ще се свържем с вас — казва Лайлуърт, без да разбера дали думите му са насочени към мен или към полицаите, и излиза, вземайки си Кинг Конг.
— Добре, добре, добре — повтаря пискливецът и прибира бланката в куфарчето си.
— Какво каза професорът? — питам аз.
Той само ме поглежда. Сякаш съм някой нескопосник, който има проблеми. Което донякъде си е така.
Излизат в антрето.
— Белтьо — подхваща той и прочиства гърлото си, — полицията има пълно основание да смята, че ковчежето се намира у вас.
— Това въпрос ли е? Или обвинение?
— Бих ви посъветвал да ни сътрудничите.
— Правя необходимото, за да спася ковчежето от мошеници, които искат да го откраднат — казвам.
Няколко секунди той обмисля отговора ми.
— Какво следва сега? — питам.
— Заради специалния характер на случая трябва да се допитам до началниците си, преди да продължим с разследването и евентуално да повдигнем обвинение.
— А относно влизането с взлом?
— Ако изобщо е имало влизане с взлом.
— Случаят е прекратен поради липса на доказателства, нали? — предполагам.
— Ще се свържем с вас. — Звучи като някоя стандартна реплика, която курсантите упражняват пред огледалото в класната стая на полицейската академия. Лъжа, толкова разпространена и прозрачна, че едва ли би могла да се брои толкова за лъжа, колкото за фраза в духа на: „Ще се обадя тези дни“ или „Наистина трябва да се видим“.